Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Не можех да бъда солидарен с разбойници! — възрази Фажерол, който при всяко нападение все повече отстъпваше.

— Да, понеже си бил техен съучастник и си крадял заедно с тях!

— Не съм крал.

— Откраднал си диамантите и си ги запазил за себе си, укрил си ги. Те ти поискали своята част от плячката, но не са я получили. Това именно ви настройва един против друг. Между вас започва безпощадна борба. Преследване от полицията, изплашени, вярващи, че ти си способен да ги издадеш, те напускат хотела и се укриват в една своя полска къща. Но те не те оставят на мира. Искат диамантите. И искат да спасят родовото си жилище. Питат ти и ти телефонират. Две нощи подред се срещате в градините „Шан дьо Марс“. Не се спогаждате. Ти не се съгласяваш да делиш, а също и да се откажеш от женитбата си. Тогава те прилагат своя краен довод: опитват се да те убият. Започва безпощадна борба в мрака. По-млад и по-силен от тях, побеждаваш. И тъй като Виктори Мартин те притиска съвсем отблизо, отърваваш се от нея с един удар с нож.

Антон залитна и посиня. Напомнянето на страшната минута го разстрои. Челото му се изпоти.

— От този момент мислиш, че няма от какво да се страхуваш. Симпатичен на всички, доверено лице на господин и госпожа Дьо Меламар, приятел на Ван Хубен, съветник на Бешу, вече си господар на положението. Целта ти е да се отървеш от миналото, като оставиш да се отчужди и разруши хотел „Валпери“. Да скъсаш окончателно със семейство „Мартин“, което ще обезпечиш в даден момент. Да станеш наново честен. Да се ожениш за Арлет. Да купиш хотела на улица „Юрфе“. По такъв начин да слееш в себе си двата враждуващи рода и да се ползваш без угризение на съвестта и без тревога от този дом, от тези мебели, чиито „двойници“ не ще бъдат вече причина за кражби и престъпления. Ето това е била целта ти.

Антон Фажерол загледа около себе си, за да потърси подкрепа или поне съчувствие. Но графът и сестра му, а даже и Ван Хубен го наблюдаваха с неприязън. Арлет сякаш не бе тук, а Бешу имаше вид на полицай, който държи престъпника в ръцете си.

Изтръпна, но при все това се изправи, опита се да продължи защитата си.

— Имаш ли доказателства?

— Двадесет. От осем дни непрекъснато следя семейство Мартин, което успях Да открия. Имам писма от Лоранс до тебе и от тебе до Лоранс. Намерих записките на вехтошарката Виктори Мартин. В тях тя описва историята на Валпери и вашата история.

— Защо още не си предал всичко това на полицията?

— Защото първо исках да те изоблича за вероломството и безчестието ти, а сетне да ти дам възможност за спасение.

— Каква?

— Върни диамантите!

— Но те не са в мене — яростно извика Фажерол.

— В тебе са. Лоранс Мартин това твърди. Ти си ги скрил.

— Къде?

— В хотел „Валпери“.

Антон побесня:

— Значи ти знаеш къде е този несъществуващ хотел? Знаеш къде е този тайнствен и въображаем дом?

— Ние сме в него — заяви спокойно д’Енерис.

— Какво казваш?

— Казвам, че бе достатъчно да те приспя с малко хлороформ, за да те доведа тук заедно с господин и госпожа Дьо Меламар.

— Къде тук?

— В хотел „Валпери“.

— Но ние не сме в него. Ние сме на улица „Юрфе“.

— Ние сме в хотела, в който ограби Режин и в който доведе Арлет.

— Не е вярно… Не е вярно… — шепнеше слисан Антон.

— Виждаш ли — изсмя се д’Енерис — колко голяма е приликата, даже самият ти, правнукът на Валпери и внук на Доминик Мартин, се измами.

— Не е вярно. Ти лъжеш. Това е невъзможно! — продължаваше да вика Фажерол, мъчейки се да открие някаква разлика между едните и другите предмети, ала нямаше.

Неумолим, Жан продължи:

— Да, тука! Ти тука си живял със семейство Мартин. Почти целият хотел е празен. Само в тази стая са запазени всички мебели. Дворът и стълбата също са запазили своя вековен вид. Това е хотел „Валпери“.

— Лъжеш! Лъжеш! — шепнеше измъченият Антон.

— Съвсем не. Хотелът е обсаден. Бешу дойде заедно с нас оттам. Неговите агенти са в двора и мазето. Не те лъжа, Антон Фажерол! Тук измъчените от тъга по старото жилище Доминик и Лоранс Мартин се връщат от време на време. Искаш ли да ги видиш? А? Искаш ли да присъстваш на арестуването им?

— Да ги видя ли?

— Разбира се. И като ги видиш, ще се убедиш, мисля, че си идват у дома и че ние сме на улица „Вией дьо Маре“, а не на улица „Юрфе“.

— Ще ги арестуват ли?

— Няма да ги арестуват само ако господин Бешу се противопостави на това — пошегува се д’Енерис.

Часовникът на камината зазвъня. Д’Енерис каза: