Морис Льоблан: Загадъчният дом

— Шест часът! Нали знаеш колко са точни. Чух миналата вечер да си казват, че ще дойдат в шест. Погледни през прозореца, Антон! Те винаги влизат откъм дъното на градината. Погледни!

Антон се приближи до прозореца и против волята си гледаше през тюлената завеса. Останалите също се бяха навели на столовете си, с неподвижни погледи.

При изоставения павилион малката вратичка, през която бе избягала Арлет, бавно се отвори. Пръв влезе Доминик, после Лоранс.

— Ах… Това е ужасно… — прошепна Антон. — Какъв кошмар!…

— Никакъв кошмар — изкикоти се д’Енерис. — Това е самата действителност. Господин и госпожица Мартин идват да си видят къщата. Бешу, ако искаш, вкарай твоите хора в помещението под нас. Нали знаеш? В стаята със старите саксии за цветя. Внимавай да не се вдига шум. При най-малката тревога ще изчезнат като сенки. Предупреждавам те, че хотелът е преустроен и че под градината има скрит тунел, отиващ към безлюдна улица и излизащ в съседен обор. Ще трябва да чакате, докато дойдат на десетина крачки от прозорците. Чак тогава ще ги заловите, ще ги вържете и ще ги отведете в стаята.

Бешу бързо излезе. Откъм избата се чу шум. После всичко утихна.

Последва мълчание. Застанала на колене, Жилбер се молеше. Адриен дьо Меламар почувства, че надгробният камък е отместен и че най-сетне той можеше да диша свободно. Д’Енерис се наведе над Антон Фажерол и го хвана за рамото.

— Сега е твой ред, Фажерол. Ти си последният потомък от онзи проклет род и както другите двама, ти ще трябва да заплатиш вековния дълг.

Не бе останала и следа от щастливия и безгрижен вид на Фажерол. В няколко часа само лицето му придоби нещастен и отчаян вид. Той трепереше от страх.

Арлет се доближи до д’Енерис и му каза:

— Спасете го, моля ви!

— Но той не иска, Арлет. Трябва да произнесе само една дума, но отказва.

С последни усилия Антон стана.

— Какво трябва да направя?

— Къде са диамантите?

И понеже той се колебаеше, излезлият извън себе си Ван Хубен грубо каза:

— Диамантите, веднага!… Ако ли не, аз самият ще ви унищожа.

— Не губи време, Антон! — заповяда д’Енерис. — Повтарям ти го, хотелът е обсаден. Бешу току-що подреди хората си, а те са по-многобройни, отколкото мислиш. Ако искаш да те изтръгна от ноктите му, говори. Диамантите?

Той го държеше за едната ръка, а Ван Хубен за другата. Антон запита:

— Ще получа ли свободата си?

— Заклевам ти се.

— Какво ще стане с мене?

— Ще отидеш в Америка. Ван Хубен ще ти изпрати в Буенос Айрес сто хиляди франка.

— Сто хиляди!… Двеста хиляди! — извика Ван Хубен, който бе готов да обещае всичко, тъй като нямаше намерение нищо да изпълни… — Триста хиляди!…

Антон се колебаеше.

— Да повикам ли? — запита Жан.

— Не… не. Чакай… ето… Е, добре… Съгласен съм.

— Говори. Антон каза ниско:

— В съседната стая… в будоара.

— Не се шегувай! — каза Жан. — Тази стая е празна. Всички мебели са били продадени.

— С изключение на полилея. Старият Мартин държеше най-много на него.

— И ти си скрил диамантите в полилея!

— Не. Аз заместих част от най-малките кристали на долната корона… Един диамант след всеки два кристала. Завързах ги с тел, за да изглеждат нанизани като другите украшения.

— А, гледай! Но тава е твърде духовито! — възкликни д’Енерис. — Издига те в очите ми.

С помощта на Ван Хубен той отмести завесата и отвори вратата. Будоарът бе действително празен; само от тавана висеше полилей, стил осемнайсети век, направен от нанизани кристали.

— Е, какво? — каза учудено д’Енерис. — Къде са?

И тримата затърсиха с обърнати нагоре очи. После Ван Хубен прошепна със задавен глас:

— Нищо не виждам… Висулките на долната корона са непълни. Това е всичко.

— Но тогава? — запита Жан.

Ван Хубен взе стол, постави го под полилея и се качи на него. Олюля се и залитна да падне, като мърмореше:

— Откъснати!… Те са били повторно откъснати.

Антон Фажерол изглеждаше като гръмнат.

— Но… вижте… това е невъзможно. Дали Лоранс не ги е намерила?

— Изглежда, че е така! — проплака Ван Хубен едва чуто… — Вие бяхте поставили по един диамант през всеки две висулки, нали?

— Да… кълна се.

— Слушайте, те са взели всичко. Погледнете, топчетата са откъсвани едно по едно с клещи… Катастрофа!… Невиждано… — В момента, когато можехме да повярваме…

Той се съвзе и внезапно изтича към вестибюла, като ревеше:

— Крадец! Крадец! Внимавай, Бешу, те са взели диамантите ми. Заставете ги да приказват, мерзавци. Това е лесно, достатъчно е само да им извият китките и да им смажат палците с клещи.