Морис Льоблан - Загадъчният дом

Писано бе Антон Фажерол да бъде за Жан извор на постоянни изненади. Неговите отношения с Арлет, неочакваната им женитба, симпатиите на граф и графиня Дьо Меламар, покупката на хотела — всички тези невероятни неща бяха съобщени като най-обикновени ежедневни събития.

Явно бе, че през дните, когато д’Енерис бе стоял доброволно настрана, за да обмисли положението, което и без това не мислеше за толкова сериозно, неприятелят отлично бе използвал даденото му време, за да разшири своето бойно поле. Но бе ли това действително неприятел и тяхното любовно съперничество налагаше ли непременно битка? д’Енерис бе принуден да признае, че не притежава никакво сигурно доказателство и че се ръководи само от внушението си.

— За кога определихте подписването на продавателния договор? — каза той подигравателно. — И за кога сватбата?

— След три или четири седмици.

На д’Енерис му идваше да хване за гушата този натрапник, който си подреждаше живота както си искаше и противно на неговата воля — волята на д’Енерис. Но забеляза, че Арлет е станала и приближава към тях, разтреперана, ала все пак бодра.

— Да си вървим — каза тя. — Не искам повече да стоя тук. Също не искам да зная какво се е случило и не искам майка ми да го узнае. Ще ми разкажете по-късно.

— Да, по-късно — каза д’Енерис. — Но сега ще трябва да ви защитаваме от нападенията по-добре, отколкото го правехме преди. А за да сторим това, няма друг начин, освен да действаме заедно, господин Фажерол и аз. Съгласни ли сте, господине? Ако се разберем, Арлет ще бъде вън от опасност.

— Разбира се — извика Фажерол, — и за себе си мога да кажа, че не съм далече от истината.

— Двамата ще я открием по-сигурно. Аз ще ви кажа всичко, което знам, а вие, вярвам, не ще скриете нищо от онова, дето знаете.

— Нищо.

д’Енерис му подаде ръка съвсем непринудено, а той я стисна твърде сърдечно.

— Съдех ви зле, господине — каза д’Енерис. — Човекът, когото Арлет си е избрала, не може да не бъде достоен за нея.

Съюзът бе сключен. Никога д’Енерис не бе отдавал ръката си с толкова неуталожена омраза и такова желание за мъст, както сега, и никога противник не бе приемал неговите предложения с толкова сърдечност и такава искреност.

Слязоха пред гарата. Арлет бе твърде изморена, за да ходи, и помоли Фажерол да потърси автомобил. Като се възползва от това, че остана сама с д’Енерис, тя му каза:

— Гризе ме съвестта заради вас, приятелю. Извърших много неща, без да ви предупредя. И то неща, които трябва да са ви били неприятни.

— Защо пък неприятни, Арлет? Вие помогнахте да бъдат спасени господин Дьо Меламар и сестра му. Това не бе ли и мое намерение? От друга страна, господин Фажерол ви е ухажвал и вие сте приели да се сгодите за пего. Това е ваше право.

Тя млъкна. Стъмваше се и д’Енерис едва виждаше нейното хубаво лице. Той запита:

— Щастлива ли сте?

Арлет потвърди:

— Ще бъда напълно щастлива, ако вие ми запазите приятелството си.

— Аз не чувствам само приятелство към вас, Арлет.

Понеже тя не възрази, той добави:

— Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам — каза тя. — Но не вярвам.

И понеже д’Енерис се приближи до нея, тя живо добави:

— Не, не, да не приказваме повече за това.

— Колко сте загадъчна! Казах ви още първите дни. И когато съм при вас, продължавам да изпитвам впечатлението за нещо скрито, за някаква тайна. Тайна, която се смесва с всички онези, дето правят загадъчна тази афера.

— Нямам никаква тайна — отвърна тя.

— Да, да. И аз ще ви освободя от нея, както и ще ви отърва от вашите неприятности. Познавам ги вече всички, знам техните дела, наблюдавам ги… Най-вече един от тях, най-опасния и най-вероломния…

Той бе готов да обвини Фажерол и в мрака чувствате, че тя очаква думите му. Но той не стори топа, защото му липсваха доказателства.

— Развръзката наближава — каза. — Но аз не трябва да я ускорявам. Следвайте пътя си, Арлет. Искам от вас само едно, а то е да се виждаме, когато това е нужно, и да направите да бъда приеман от господин и госпожа Меламар, както ви приемат вас.

— Обещавам ви. Фажерол се завърна.

— Още една дума — добави Жан. — Продължавате ли да бъдете моя приятелка?

— Да, от все сърце.

— Тогава до скоро виждане, Арлет.

Една кола чакаше в края на уличката. Фажерол и д’Енерис се сбогуваха и момичето си замина с годеника си.

— Върви, приятелю — си каза Жан, когато те се отдалечиха, — върви. Справял съм се с много по-сериозни противници от тебе и се кълна в Бога, че ти не ще се ожениш за това момиче, което обичам, не ще живееш в хотел „Меламар“ и ще върнеш диамантения пояс.