Морис Льоблан - Загадъчният дом

Старецът нареди покрай стените два реда пълни с бензин тенекии. Някои от тях отвори и напръска стените и пода, с изключение на дъските, водещи към вратата. Така се образува проход, в края на който струпа няколко тенекии.

В една от тези тенекии натопи края на дълго въже, което му подаде Л оране Мартин и което те двамата развиха по оставения проход. Старецът разнищи другия край на въжето, извади от джоба си кутия кибрит и го подпали. След като се увери, че няма да угасне, той се изправи.

Всичко това бе свършено от човек, дето, както изглеждаше, през дългия си живот бе извършил много други подобни дела. Самата дейност не му доставяше толкова удоволствие, колкото старанието, изисквано от изпълнението. Това бе, може да се каже, напълно „съвършено“ дело. Нищо не бе оставено на случайността и тримата съучастници можеха спокойно да си отидат.

Така и направиха, като заключиха след себе си вратата. Успешно бяха свършили работата. Сатанинският им замисъл щеше неизбежно да се изпълни. Бараката щеше да изгори като суха треска и Арлет щеше да изчезне завинаги, без да могат да се разпознаят овъглените й останки сред пепелта. Хората едва ли щяха даже да се усъмнят, че се касае за умишлен пожар.

Фитилът гореше. Д’Енерис пресметна, че катастрофата ще стане между дванадесетата и шестнадесетата минута.

Още от първия миг той правеше опити да се освободи, свиваше се, надуваше се и напрягаше всичките си сили. Но възлите бяха направени по такъв начин, че всичките му усилия ги затягаха повече и въжето се впиваше в месата му. Въпреки своята опитност, въпреки всички упражнения, които бе правил с оглед на подобни обстоятелства, той не се надяваше навреме да успее. Ако не станеше някакво непредвидено чудо, експлозията бе неизбежна.

Той страдаше. Отчаян, че така глупаво се е оставил да го хванат в клопката и че не може нищо да се направи, отчаян, че не може да помогне на нещастната Арлет, той същевременно се ядосваше, задето не разбира нищо от случилото се. Връзката между Антон Фажерол и тримата съучастници бе за него вече установен факт. Но защо Фажерол, главатарят на бандата, на когото старецът бе само едно оръдие, защо именно Фажерол бе заповядал това отвратително убийство! Неговите планове, които до този момент изглеждаха изключително обосновани от любовта и завладяването на младото момиче, дотам ли бяха се изменили, щото да наложат нейната смърт?

Фитилът продължаваше да гори. Малката огнена змия отиваше към целта, по неумолимия път, от който нищо не бе в състояние да я отклони. Там горе бе осъдена падналата в безсъзнание безсилна Арлет. Тя щеше да се пробуди само при първите пламъци.

— Още седем минути, още шест минути…

Едва бе успял да разхлаби малко въжето, а кърпата, която запушваше устата му, падна. Би могъл да вика. Би могъл да извика Арлет и да й каже колко бяха силни чувствата му към нея, колко бе чиста и спонтанна любовта му, която тя не съзнаваше и чиято дълбочина той разбра едва в последния момент, когато всичко около него се рушеше. Но имаше ли смисъл да приказва? Ако тя е в безсъзнание, имаше ли смисъл да я пробужда, за да й съобщи грозящата я опасност и твърде близката действителност?

Освен това… Не, той не искаше да губи надежда. Чудото можеше да стане в последния момент. Колко пъти, вече притиснат от всички страни, безжизнен, безвъзвратно осъден, той е бивал подпомаган от невероятни случаи! Оставаха още три минути. Може би взетите от стареца мерки щяха да бъдат недостатъчни? Може би фитилът щеше да угасне, когато пламъкът стигне до тенекиите?

С всички сили той се напъна, за да премахне измъчващите го въжета. Не му оставаше друга надежда за спасение, освен свръхчовешката сила на мишците и гърдите му. Няма ли да се скъсат въжетата? Нямаше ли чудото да се извърши от само себе си, д’Енерис?… То дойде от друго място, и то оттам, откъдето Жан никак не предполагаше. По улицата се чуха бързи стъпки и един глас извика: „Арлет! Арлет!“

Този глас идваше от някого, който се притичвате на помощ и вдъхваше надежда, предвещавайки скорошното освобождение. Вратата се заклати. Тъй като този, който идваше, не можа да отвори, той започна да я рита и удря с юмруци. Една дъска се откърти и една ръка се провря през отвора близо до бравата. Като видя тази ръка, д’Енерис извика:

— Безполезно е! Блъскайте! Бравата не е здрава. Побързайте!

И действително бравата се откърти. Вратата бе разрушена наполовина. Някой влезе в стаята. Този някой беше Антон Фажерол.