Морис Льоблан - Загадъчният дом

На часа той видя опасността, скочи към тенекиите и ритна с крак фитила точно в момента, когато пламъкът бе обхванал горния му край. Стъпка го и го угаси, а след това размести натрупаните в средата тенекии бензин.

Жан д’Енерис удвои усилията си, за да се освободи. Той не искаше да дължи освобождението си на Фажерол и не би търпял той да се наведе към него и да отреже въжето. При все това, когато Фажерол дойде и промълви „Ах, вие ли сте?“, Жан, който бе успял да се развърже, не можа да се стърпи да не каже:

— Благодаря! Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.

— Арлет? — запита Фажерол.

— Горе!

— Жива?

— Да!

И двамата изтичаха по външната стълба.

— Арлет! Арлет! Ето ме — викна Фажерол. — Вече няма нищо опасно.

Вратата не устоя повече от другата, на гаража, и те влязоха в тясна таванска стая, където Арлет бе вързана и хвърлена със запушена уста на едно походно легло.

Те на часа я отвързаха. Тя изгледа и двамата с блуждаещ поглед и Фажерол обясни:

— Предупредиха ни и двамата един след друг и ние се срещнахме тук… Но твърде късно, за да заловим престъпниците. Сториха ли ви нещо лошо? Не се ли изплашихте много?

Така той премълча ужасния опит за убийство и спасителната постъпка, която бе извършил.

Арлет не отговори. Тя затвори очи. Ръцете й се разтрепериха.

След малко я чуха да шепне:

— Дали съм се уплашила… Втори път нападение… Кой ли пък ме мрази толкова?

— Подмамили са ви с този гараж?

— Една жена… видях само една жена. Накара ме да се кача тук и ме събори.

И тя добави с ужас, който въпреки присъствието на двамата мъже продължаваше да я измъчва:

— Същата жена, както и първия път… О, в това съм сигурна, същата жена… Познах й начина на действие, нейното стискане, нейния глас… Това бе жената от автомобила… Жената… Жената…

Тя внезапно млъкна, изтощена и нуждаеща се от почивка. Двамата мъже я оставиха за момент и излязоха на малката площадка в края на стълбата пред самата таванска стая.

Жан никога не бе мразил своя съперник, колкото го мразеше сега. Мисълта, че Фажерол ги е спасил и двамата, него и Арлет, го влудяваше. Чувстваше най-силното унижение. Антон Фажерол бе господар на положението и всички факти бяха в негова полза.

— Тя е по-спокойна, отколкото предполагах — каза тихо Фажерол. — Не съзнава каква опасност е избягнала и не трябва никога да я узнае.

Той приказвате така, като че те бяха в интимни връзки с д’Енерис и като че приема, щото всеки от тях да знае онова, което знае другият. Не подчертавате заслугата си и бе запазил обичайното си спокойствие, а лицето му бе полуусмихнато и симпатично. Нищо в него не подсказваше, че са съперници и че помежду им се води борба.

Но Жан с мъка сдържаше яда си и веднага започна двубоя така, както би го направил с отявлен противник. Силно го стисна за рамото и каза:

— Искате ли да поговорим, тъй като сега ни се отдава случай?

— Да, но тихо. Шумът от една кавга ще бъде naiy6en за нея, а доколкото схващам, и топа ме учудва, вие търсите именно кавга.

— Не, никаква кавга — заяви д’Енерис, чието поведение отричаше думите му. — Аз търся, аз искам едно обяснение.

— Относно какво?

— Относно вашето поведение.

— Моето поведение е ясно. Нямам нищо за криене и ако се съгласявам да ви отговарям, то е, защото моята любов към Арлет ми напомня за нашето приятелство към нея. Питайте!

— Добре. Най-напред ми кажете какво правехте във вехтошарската будка „Трианон“, когато ви срещнах?

— Вие го знаете.

— Зная ли го? Откъде?

— От мене.

— От вас ли? Че аз за първи път ви приказвам.

— Вие не за първи път ме слушате да приказвам.

— А къде друг път?

— В хотел „Меламар“, вечерта, когато ме проследихте с Бешу. През време на признанията на Жилбер дьо Меламар и моите обяснения вие и двамата стояхте зад завесата. Тя се заклати, когато влязохте в съседната стая.

д’Енерис се сепна. Значи на този тип нищо не му убягваше? Той продължи с още по-предизвикателен глас:

— Значи вие претендирате, че двамата преследваме една и съща цел?

— Фактите го доказват. Както вие, така и аз се мъча да открия хората, откраднали диамантите, които тормозят моите приятели Меламар и които преследват Арлет Масол.

— Значи с тях е и онази вехтошарка?

— Да.

— Но защо си разменихте с нея онова смигване, което я предупреди за мене?

— Вие го схващате като предупреждение, когато всъщност аз я наблюдавах.

— Може и така да е. Но тя затвори будката и изчезна.