Морис Льоблан - Загадъчният дом

Десет минути след това Бешу завари д’Енерис на същото място, замислен. Полицаят пристигаше задъхан, заедно с двама свои колеги.

— Имам една следа. От улица „Лафайет“. Лоранс Мартин е дошла по тези места, където преди известно време е наела един вид гараж.

— Ти си чудноват, Бешу — каза д’Енерис.

— Защо?

— Защото винаги успяваш да стигнеш до целта. Малко късничко, вярно е… но все пак стигаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Освен това, че трябва неспирно да следиш тези хора, Бешу. Само те ще ни дадат сведения за своя главатар.

— Нима имат главатар?

— Да, Бешу. И той притежава едно страшно оръжие.

— Какво?

— Физиономия на честен човек.

— Антон Фажерол ли? Значи ти продължаваш да се съмняваш в този човек?

— Имам към него нещо повече от съмнение.

— Аз пък, полицаят Бешу, тук присъстващ, ти заявявам, че се мамиш. Никога не се лъжа относно физиономията на хората.

— Даже и относно моята? — изкикоти се д’Енерис и го напусна…

Убийството на общинския съветник Лекурсьо и обстоятелствата, при които то бе извършено, раздвижиха общественото мнение. Когато от съобщенията на Бешу се узна, че тази афера е свързана с другата, за пояса, че будката на вехтошарката, която диреха, е наета на името на госпожица Лоранс Мартин и че именно тази Лоранс Мартин бе същата, която господин Лекурсьо е трябвало да приеме, заспалото за известно време любопитство наново се пробуди.

Приказваше се вече само за Лоранс Мартин и за куция старец, съучастник и убиец. Причините за убийството останаха неизяснени поради това, че не можаха да открият кой рапорт Лоранс Мартин е искала да измени с подкуп. Но всичко това изглеждаше така добре скроено от хора, изпитани в престъпленията, щото никой не се усъмни, че те бяха същите онези, които са организирали аферата с диамантения пояс и които са устроили тайнствения заговор против господин Дьо Меламар и сестра му. Лоранс, старецът и вехтошарката станаха популярни само за няколко седмици. Освен това тяхното арестуване изглеждаше неизбежно.

В хотел „Меламар“ д’Енерис се срещаше всеки ден с Арлет. Жилбер не бе забравила с каква смелост Жан й бе помогнал да избяга и каква роля бе играл. Ето защо по препоръка на девойката той получи от нея, както и от графа, най-добър прием.

Братът и сестрата наново бяха започнали да гледат с надежда към живота, въпреки че решението им да напуснат Париж и да продадат хотела бе окончателно. Те продължаваха да чувстват същата нужда от заминаване и смятаха за свой дълг да пожертват старото семейно жилище на неумолимата съдба.

Но всичкото им безпокойство изчезваше, когато бяха наедно с младото момиче и със своя приятел Фажерол. Арлет внасяше в този почти изоставен от близо един век дом своята грация, своята младост, блясъка на своите руси коси, своята спокойна природа и своето въодушевление. Без да иска, напълно естествено бе накарала Жилбер и графа да я обикнат и д’Енерис разбра: бяха приели, че вършат добро със своя съвет към нея да приеме предложението на Фажерол, когото те смятаха за свой доброжелател.

Винаги весел, винаги добре настроен, общителен и безгрижен, Фажерол упражняваше над тях голямо влияние, което, изглежда, Арлет също възприемаше. Той бе същински тип на човек, който няма задни мисли и който се впуска в живота с пълна надежда и сигурност.

д’Енерис наблюдаваше младото момиче с неспокойно внимание. Въпреки техния любезен разговор пред гаража Лавалоа между него и нея съществуваше известно стеснение, което Жан не се опитваше да премахне. Той смяташе, че Арлет запазва това стеснение даже и когато той не е с нея и че то й пречи да бъде напълно щастлива като жена, която обича и чиято венчавка е близка.

Не можеше да се каже, че тя схваща бъдещето така и че хотел „Меламар“, където щеше да живее, ще бъде нейният брачен дом. Когато приказваше за това с Фажерол — а това бе единствената им тема за разговор, — те като че приготвяха седалището на едно човеколюбиво дело. В действителност, според проекта на Арлет, хотел „Меламар“ трябваше да стане централата на „Касата за зестри“. Тук щеше да се събира управителният съвет. Тук протежетата на Арлет щяха да си имат своя читалня. Мечтата на манекенката се осъществяваше. Но те никога не приказваха за мечтите й като младо момиче.

Фажерол бе първият, който се смееше на всичко това.

— Аз се женя за обществено дело — казваше той. — Не съм съпруг, а командитор.

Командитор! Тази дума изпъкваше в ума на д’Енерис винаги, когато се замислеше за Антон Фажерол. Такива обширни проекти, купуване на хотел, командитство, обзавеждане, предполагаше големи богатства. Откъде идваха тези богатства? От събраните от полицая Бешу сведения в консулството и аржентинската легация бе явно, че действително преди двайсетина години едно семейство Фажерол се бе заселило в Буенос Айрес и че бащата и майката бяха умрели в разстояние на десетина години. Тези хора не притежавали нищо и синът им Антон, твърде млад по това време, е трябвало да бъде отведен в отечеството си по етапен ред. Как този Антон, когото семейство Меламар бе познало после като доста беден, е могъл така внезапно да стане богат? Как… ако не чрез скорошната кражба на диамантите на Ван Хубен?