Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Защото се е уплашила от всички ни.

— И според вас тя съучастница ли е?

— Да.

— Като съучастница, не вярвам да е чужда на убийството на общинския съветник Лекурсьо?

Антон Фажерол подскочи. Човек би казал, че той нищо не знае за това убийство.

— Какво казвате! Господин Лекурсьо убит?

— Преди около три часа.

— Три часа? Господин Лекурсьо умрял? Но това е ужасно.

— Вие го познавате добре, нали?

— Само по име. Но аз знаех, че нашите неприятели трябвате да отидат при него, че искаха да го подкупят и никак не бях спокоен за намеренията им.

— Сигурен ли сте, че именно те са действали в случая?

— Сигурен.

— Те в такъв случай трябва да имат много пари, щом могат да предлагат петдесет хилядарки.

— Как да нямат! От продажбата само на един диамант!

— Имената им?

— Не ги зная.

— Ще ви осведомя поне частично — каза д’Енерис, наблюдавайки го. — Сестрата на продавачката, на име Лоранс Мартин, която е наела будката. И един твърде стар куц човек.

— Точно така! Точно така! — каза живо Антон Фажерол. — Навярно и тук са били същите трима и са ви вързали?

— Да.

Фажерол се намръщи. Прошепна:

— Какво нещастие! Предупредиха ме много късно, иначе щях да ги заловя.

— Правосъдието ще се заеме с това. Сега полицаят Бешу ги познава и тримата. Не ще могат да му убягнат.

— Толкова по-добре! — каза Фажерол. — Това са опасни разбойници, и ако не ги заловят, рано или късно ще успеят да премахнат Арлет.

Всичко, което казваше, изглеждаше да е самата истина. Той никога не се колебаеше в отговорите си, а между събитията и начините, по които той ги тълкуваше, нямаше никакво противоречие.

„Колко е лукав!“ — помисли д’Енерис, продължавайки да го обвинява, но бе смутен от многото логика и многото откровеност.

Всъщност той предполагаше, че цялото това ново приключение на Арлет е било разработено от Антон Фажерол и неговите трима съучастници, за да може Фажерол да изпъкне като спасител в очите на момичето. Но в такъв случай защо бе този начин на действие? Защо тя не бе станала изплашен свидетел на всичко това? И защо най-сетне Фажерол не се представяше пред нея горд от своята намеса? Той внезапно го запита:

— Обичате ли я?

— Безкрайно — отговори унесено другият.

— А Арлет обича ли ви?

— Вярвам.

— Кое ви кара да вярвате?

Фажерол се усмихна непринудено и отговори:

— Тя ми даде най-доброто доказателство за своята любов.

— Кое?

— Ние се сгодихме.

— Какво? Сгодихте ли се?

д’Енерис трябваше да направи неимоверно усилие, за да говори с привидно спокойствие. Раната му бе дълбока. Той стисна юмруци.

— Да. — потвърди Фажерол. — Снощи.

— Аз се видях преди малко с госпожа Масол, но тя нищо не ми каза.

— Тя още не знае. Арлет не иска да й съобщи.

— Но това е новина, която не ще й бъде неприятна.

— Да, но Арлет иска най-напред да я подготви.

— Значи всичко е станало без нейно знание?

— Да.

д’Енерис започна нервно да се смее.

— А госпожа Масол вярваше, че дъщеря й още не умее да определи среща на мъж. Какво разочарование!

Антон Фажерол произнесе сериозно:

— Нашите срещи стават на едно място и пред хора, които госпожа Масол би почитала, ако ги познаваше.

— Аха! А кои са те?

— В хотел „Меламар“, в присъствието на Жилбер и нейния брат.

д’Енерис не можеше да се опомни. Граф Дьо Меламар покровителстваше любовта на господин Фажерол и Арлет — незаконороденото момиче, манекенка и сестра на двете манекенки, тръгнали по лошия път. На какво се дължеше тази неуместна снизходителност?

— Значи те знаят? — запита Жан.

— Да.

— И одобряват?

— Напълно.

— Моите поздравления. Подобна подкрепа е във ваша полза. Освен това графът ви е много задължен и вие от дълго време сте приятел на семейството му.

— Има и една друга причина, която поднови нашето приятелство — каза Фажерол.

— Мога ли да я знам?

— Разбира се. Господин и госпожа Меламар с ужас си спомнят драмата, която щете да ги погуби. Проклятието, което от един век тежи над тяхното семейство, вероятно ги постига само защото живеят в този хотел. Това ги накара да вземат безвъзвратно решение.

— Кое? Да не би да се отказват да живеят повече там?

— Даже не искат да запазят хотел „Меламар“. Той привлича нещастията върху тях. И го продават.

— Това възможно ли е?

— Почти свършено е.

— Намериха ли купувачи?

— Да.

— Кои?

— Аз.

— Вие?

— Да. Арлет и аз имаме намерение да живеем в него.