Морис Льоблан - Загадъчният дом

д’Енерис четеше написаните върху папките заглавия: Проект за кланицата… Проект за кварталните хали… Проект за продължаване на улица „Вийен дьо Маре“… Проект…

— За какво мислиш? — попита го Бешу, който се разхождаше из стаята, разгневен от станалото. — Мръсна работа, нали?

— Коя работа?

— Това убийство…

— Казах ти вече, че цялата тая работа никак не ме интересува. Какво мислиш, че ми става от това, дето този гешефтар е убит и дето ти действа като формен идиот!

— Но — възрази Бешу — ако Лоранс Мартин е убийца, то и Фажерол, когото ти смятат за неин съучастник…

д’Енерис процеди ядовито през зъби:

— Фажерол също е убиец… Фажерол е разбойник.

— Съжалявам този Фажерол. Ако някога ми падне в ноктите и ако не ми падне, да не ме наричаш с истинското ми име…

Той млъкна внезапно, сложи си шапката и излезе. Един автомобил го закара на улица „Вердие“, у Арлет. Бе три часът без десет минути.

— Ах! Господин д’Енерис — викна госпожа Масол. — Колко дълго не сме ви виждали! Арлет много ще се ядосва.

— Но тя не е ли вкъщи?

— Не, всеки ден по това време се разхожда. Интересно е даже как не сте я срещнали.

Арлет и майка й си приличаха много. Но колкото и да бе съсипано от старостта и ядовете лицето на госпожа Масол, по него можеше да се съди, че тя е имала по-правилни и по-красиви черти от дъщеря си. За да отгледа своите три деца и да забрави мъката, която й бе причинена от поведението на двете по-големи, тя бе работила с настървение и продължаваше да работи, като поправяте стари дантели — работа, в която така се бе специализирала, щото дори бе успяла да си създаде известен комфорт.

д’Енерис влезе в светлия и чист апартамент и каза:

— Мислите ли, че ще се завърна скоро?

— Не зная. След отвличането Арлет не ми казва вече какво прави. Тя се страхува да не би да ме тревожи и шумът, който вдигат около нея, я отчайва. При все това ми каза, че ще отиде да посети една болна манекенка, едно младо момиче, което тази сутрин я е повикало с писмо. Нали знаете колко е добра Арлет и как се грижи за своите другарки!

— Това младо момиче далече ли живее?

— Не зная адреса му.

— Жалко! Толкова щях да се радвам, ако можех да поприказвам с Арлет!

— Но това е лесно. Тя сигурно е хвърлила писмото в коша за непотребни книжа и аз още не съм ги изгорила… Ето… Това трябва да е. Да. Спомних си, Сецила Хелуин… В Лавалоа Пере, четиринадесети номер, булевард „Дьо Курси“. Арлет ще бъде там към четири часа.

— Без съмнение тя отива с господин Фажерол.

— Невъзможно! Арлет не обича да ходи с господа. Освен това господин Фажерол често идва тук.

— А! Често идва тук? — запита д’Енерис с пресипнал глас.

— Почти всяка вечер. Приказват за всички онези работи, дето, както знаете, интересуват Арлет… Касата за зестри. Господин Фажерол й предлага големи капитали. Пишат цифри… кроят планове.

— Богат ли е този господин Фажерол?

— Много богат.

Госпожа Масол приказваше естествено. Явно бе, че за да й спести тревогите, нейната дъщеря не бе й приказвала за аферата Меламар. Гостът продължи:

— Богат и симпатичен?

— Твърде симпатичен — потвърди госпожа Масол. — И е много внимателен към нея.

— Женитба… — каза Жан, като се усмихна насила.

— О! Господин д’Енерис, не се подигравайте. Арлет не би могла да претендира…

— Кой знае!

— Не, не. Най-напред не е винаги любезна с него. Тя много се измени, моята малка Арлет, след всичките тези събития. Станала е по-нервозна и малко разсеяна. Не знаете ли, че се разсърди с Режин Обри?

— Възможно ли е? — викна д’Енерис.

— Да, и то без причина. Или по-право поради причини, които тя не ми съобщи.

Това изненада д’Енерис. Какво ли ставаше?…

Поговориха още малко. Но д’Енерис бързаше да действа и понеже бе твърде рано да отиде и да намери Арлет, той заповяда да го закарат у Режин Обри, която го срещна в момента, когато бе тръгнала да излиза от къщи. На въпроса му отговори живо:

— Дали съм сърдита с Арлет? Бога ми, не. Но може би тя ми е сърдита.

— Най-сетне какво се е случило?

— Една вечер аз отидох у тях. Там заварих Фажерол, приятеля на семейство Меламар. Поприказвахме. На два-три пъти Арлет не се показа твърде любезна с мене. Излязох, без да съм разбрала защо.

— Нищо друго ли няма?

— Нищо. Само че, ако държите за Арлет, д’Енерис, трябва да се пазите от Фажерол. Той е твърде натрапчив и тя никак не е безразлична. Сбогом, Жан!