Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Защо ме подиграваш?

— Ти си луд! Аз съвсем не те подигравам.

— Не лъжи! А преди малко, когато приказваше за Арлет?

— Но, дявол такъв, пусни ме да изтичам насреща.

— Няма да те пусна, докато не ми отговориш.

— Слушай тогава: Арлет чакате някого в една съседна на тяхната улица.

— Кого?

— Фажерол!

— Лъжеш.

— Видях с очите си. Те тръгнаха заедно.

Бешу успя да се отскубне и преминаха на отсрещния тротоар, но не влезе в къщата. Беше разколебан.

— Не — каза той. — Ще останем тук. За предпочитане е да проследим тази Мартин в случай, че се отърве от поставената й клопка. Какво ще кажем?

— Съвсем не ме интересува — отвърна весело възбуденият д’Енерис. — Става дума за Арлет. Качва ли се при майка й?

— Остави ме на мира!

— Слушай, Бешу, ако не ми отговориш, ще предупредя Лоранс Мартин. Не си ли виждал майката на Арлет?

— Арлет не е напускала Париж. Всеки ден излиза и се връща чак за вечеря.

— Лъжа! Или казваш това, за да ме ядосат… Аз познавам Арлет… Тя е неспособна…

Минаха седем или осем минути. Д’Енерис се разхождате мълчаливо, като биеше крак и се блъскаше в минувачите. Бешу следете с приковани във входа очи. Внезапно видя, че жената излезе. Тя набързо ги погледна и се отдалечи с много ускорена походка, видимо неспокойна.

Бешу тръгна след нея. Но когато дойде до една гара на метрото, тя слезе и се качи на пристигащия влак. Бешу не успя да я Догони. Той помисли да телефонира от следващата спирка, но се сети, че само ще си изгуби времето, и се отказа.

— Изпуснах я! — каза на д’Енерис.

— Не се съмнявам! — изкиска се той, доста развеселен от неуспеха на Бешу. — Ти направи точно обратното на това, което’ трябваше да направиш.

— Какво трябваше да направя?

— Да влезеш при господин Лекурсьо още в началото и сам да се заемеш с арестуването на госпожа Мартин. Вместо да сториш това, ти започна да ме дразниш с Арлет и да отговаряш на въпросите ми и накрая, ето че ти си отговорен за това, дето стана вътре.

— И какво стана?

— Да отидем да видим! Но което си е право, никак не действаш тактично.

Бешу се изкачи до галерията на общинския съветник. Там завари пълен безпорядък и смут. Двамата полицаи, поставени да наблюдават, викаха и се движеха като луди. Вратарката също беше там и викаше. Наемателите се трупаха.

На едно канапе сред кантората господин Лекурсьо агонизираше с пробито чело и обляно в кръв лице. Той почина, без да проговори.

С няколко думи полицаите разказаха на Бешу какво беше станало. Те бяха чули, когато госпожа Мартин подновила своето предложение и преброила банкнотите, и се канеха вече да нахълтат в кантората, когато твърде прибързаният господин Лекурсьо направил грешка и извикал. Като преодоляла опасността, жената затворила вратата и те останали вътре.

Тогава те поискали да й препречат пътя за бягство, като минат през друга врата във вестибюла. Но тази втора врата също не се отваряла, въпреки че не можела да бъде заключена отвън нито с брава, нито с райбер. Те започнали да блъскат с всички сили. В този момент се чул изстрел.

— Но госпожа Мартин била вече навън — каза Бешу.

— Та никой не казва, че тя е убийцата — възрази един от полицаите.

— А кой може да е?

— Не друг освен един смачкан старец, който седеше на скамейката във вестибюла. Той беше поискал среща от господин Лекурсьо и той щеше да го приеме след посещението на жената.

— Това трябва да е бил без съмнение някой от съучастниците й — каза Бешу. — Но как беше затворил втората врата?

— С помощта на едно желязо с кука, което бе заврял под вратата. Беше невъзможно да го избутаме.

— И какво е станало с него? Никой ли не го е срещнал?

— Аз го срещнах — отговори портиерката. — Като чух изстрела, изскочих от будката си. Един старец, който спокойно слизаше, ми подхвърли: „Бият се горе. Качете се да видите.“ Вероятно той е извършил престъплението. Но как да се усъмниш в него? Един изтощен старец… който едва се държи на краката си… и който на всичко отгоре куца…

— Какво, куца ли? — извика Бешу. — Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна съм. Старецът куцаше много чувствително.

Бешу промълви:

— Топа е съучастникът на Лоранс Мартин. Като е забелязал, че тя е в опасност, е премахнал господин Лекурсьо.

Както слушаше, д’Енерис разглеждате папките на разхвърляните по масата дела. Той запита:

— Не знаеш ли за кой рапорт се касае и какво е искала да получи Лоранс Мартин?

— Не, господин Лекурсьо не бе определил точно. Касаело се за изменението па смисъла на някои от проектите, с които е бил натоварен общинският съветник.