Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Преди, когато се качвахме…защо се поколеба?

Щеше да е много лесно да каже, че се страхува от летене, и знаеше, че тя щеше да повярва, но не искаше да я лъже. Колкото и шеговити да бяха думите му, в тях имаше истина: каквото и да ги чакаше в Аскона, усещаше, че е нещо много голямо. Бяха свързани помежду си от живота и смъртта и честността помежду им бе важна. — Не знам точно защо… Мисля, че нещо ще се случи. — В планината? Някакво предчувствие?

Вслуша се внимателно в думите и да долови подигравателна нотка или ирония, но такива нямаше.

— Може би — отвърна той.

— Какво всъщност се случи тогава? — попита изведнъж Ангелика.

— В тунела ли? Не знам. Наистина не знам.

— Вярвам ти. Франк щеше да ми разкаже, ако знаеше. Но не това имах предвид. Какво стана в планината?

— Чела си вестниците. Мисля, че…

— …Събудихте нещо?

Думата не му хареса. Въпреки това кимна с глава след кратък размисъл.

— Има нещо в планината. Или имаше. Мисля, че щеше да е по добре, ако не го бяхме докосвали. Знаеше, че това не беше отговор на въпроса и и щеше още повече да я обърка, но тя и без друго едва ли очакваше да и отговори.

А той и не би могъл. Тогава, преди три години, мислеше, че знае, но не беше така. Знаеше толкова малко, колкото и другите. По-голямата част от това, заради което го отстраниха от проекта, бяха глупости. За себе си Франке бе прав да го изгони.

Спомни си за Зарутер и това, което му бе казал: щеше да разбере всичко, когато му дойдеше времето. Бяха откъртили камък, който вече три години се търкаляше надолу и бавно се превръщаше в лавина. Тя или щеше да ги помете всичките, или бе само прах и пепел. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето.

Ломан се върна, придружен от стюардеса, която любезно, но настойчиво го подканяше да седне и да си сложи колана. Журналистът изпълни подканата, като непрекъснато бълваше цинични подмятания. Стюардесата го следеше безмълвно, но по лицето и пролича колко се зарадва, когато вече можеше да се върне на мястото си.

— Какви ги вършите? — попита Ангелика. — Опитвате се да си влезете в ролята или сте си такъв отвратителен?

— Може би и двете заедно — Ломан се ухили и си запали цигара въпреки светещия надпис „No smoking“. Успя да дръпне два пъти, преди стюардесата отново да дойде и да го накара да я загаси.

Лошото време се задържа и докато кацаха. Облаците се разкъсаха в последния момент, но Варщайн и без друго нищо не видя от кацането. Седеше вдървен и със стиснати устни, докато усети, че опряха в земята. Когато отвори очи, срещна погледа на Ангелика. Този път в очите и искреше игриво пламъче.

— Какво е толкова смешно?

— Нищо, само че вие мъжете не се ли смеете, когато при вида на мишка жените скачат върху масата?

— Аз не съм се качил на маса.

— Но ти се иска да се пъхнеш под нея, нали?

Той се засмя против волята си.

— Вярно, така е. Напомни ми като си тръгнем, да си взема масичка. Малка, сгъваема.

— Вие двамата няма ли да престанете да дърдорите глупости? — ядосано попита Ломан.

— Забравихте да кажете „на мои разноски“ — кротко допълни Варщайн.

Ломан го прониза с поглед, но нищо не каза.

Машината спря и понеже бяха единствените пътници в първа класа, първи слязоха. Не ги очакваха почти никакви митнически формалности, защото имаха много малко багаж. Паспортният контрол се състоеше в отегчен поглед в паспортите им, за който дори не забавиха крачки.

— Изчакайте тук — каза Ломан. — Наел съм кола. Само ще погледна къде е гишето на ОЙРОПКАР.

Той изчезна, без да дочака отговора им. Варщайн и Ангелика отстъпиха крачка встрани, за да направят място на идващите след тях пътници.

— За какво, по дяволите, му е автомобил? — попита Варщайн. — да не би да иска да пътуваме с кола до Аскона?

— Защо не?

— А защо, мислиш, пет години дълбахме планината? За да има железопътна връзка с…

— Тунелът е затворен — прекъсна го Ангелика.

Варщайн премига:

— Как така?

— Не знаеше ли? — Ангелика бе искрено изненадана. — Мислех, че си следил развитието на нещата по телевизията.

— Не всичко. Не, не е възможно. Не могат да затворят отсечката до Аскона за цяла седмица. Движението в цяла Швейцария ще бъде блокирано!

— Точно това се случи. Само не казвай, че нищо не знаеш!

Той наистина не знаеше, но всъщност не трябваше да се изненадва — това бе просто следващата фигура от мозайката, която точно пасваше на мястото си.

— И какво е обяснението?

Ангелика вдигна рамене и се замисли.