Ланс Хорнър - Рори Сатаната

Обидите й не засегнаха Рори. Той се чувствуваше напълно празен. Нямаше вече какво да иска от нея. Какво ли ще оправдава расата си, помисли си извинително.

— Никой мъж не може да свърши тази работа. — Той стана, закопчавайки всичките си копчета погрешно.

— В моята страна го правят. Да можеше да видиш брат ми. Ай, ай, ай! Какъв мъж! — Тя се надигна, седна по турски на леглото и насочи присмехулно пръст към него. — Оправя двадесет жени за една нощ и последната пищеше тъй силно, като първата. Когато бях малко момиченце, а брат ми беше на петнайсет години, той го правеше по-добре от тебе. Смятах те за мъж, ама съм сбъркала.

— Гледай си работата! Когато капитанът се върне сутринта, пусни го да ти даде петия, шестия, че и седмия. Ако може. Аз свърших. Господи, колко смърдиш! Да не си се доближила вече до мен. Не ми се ще да опитам котешките лапи на капитана заради теб!

Отвори вратата и огледа коридора. Виждайки, че всичко е чисто, той затвори вратата и чу звука на захвърлен пантоф. Когато се изкачи на палубата, свежият въздух му подсказа, че корабът се движи. Той изтича към перилата и надникна навън, съглеждайки бялата пяна, която плетеше дантели по мазно черната вода. Проправил си път до задната палуба, той видя вторият помощник да се взира над руля.

— На път ли сме, сър? — не можа да скрие изненадата си Рори.

— Да, мистър Махаунд.

— Но капитан Спаркс? Той беше на брега.

— Капитан Спаркс се завърна преди два часа, мистър Махаунд, и ни заповяда да отплаваме с отлива.

— Но капитан Спаркс не е на борда. — Рори бе сигурен в това, тъй като току-що бе напуснал леглото на капитан Спаркс.

— Капитан Спаркс е на борда, мистър Махаунд, и аз съм убеден, че той спи в каютата си.

Рори нямаше какво повече да каже. Или сънуваше той, или помощникът. Беше сигурен, че не сънува. Фактът, че копчетата му не съвпадаха с илиците, го доказваше. Сатаната беше действувал тази нощ и този път Сатаната не се казваше Махаунд. Беше Старият Хари. Рори надушваше мириса на сяра, но знаеше, че това е следа от парфюма на Куарма. Е, какво да се оплаква. Беше получил всичко, което искаше, даже много повече. Защото най-после нямаше нужда да изпъва крака към подставката на леглото си и да си въобразява за нея. Въздъхна облекчено. Където и да беше Спаркс, той не бе нахлул в каютата си, за да види Рори как се боричка с неговата наложница. Пожела лека нощ на втория помощник и се запъти надолу.

Тихите сребристи тонове на арфата на Тим се носеха във въздуха. Рори не потърси Тим тази нощ. Отиде в малката си каюта и се затвори в нея, след което заспа. Излишно беше да мисли какво би могло да се случи. Нали всичко бе благоприятно? Но беше сигурен в едно — никога вече не би изложил сигурността си заради тази обръсната. Потръпна. Миризмата й дори сега му беше неприятна.

На сутринта, когато Рори се смъкна в задушното кътче, което споделяше със стария Стоут, изправен по целодневната работа по записване на новия товар, приет на борда, той го завари на пода пиян. Беше отворил една каса „Мадейра“. Част от виното се бе разляло и бе направило локва до главата на стареца. Може би за пръв път в живота на този скръндза се беше отворила възможност да пие, колкото иска. Рори затвори дамаджаната така, че да не се излива повече, без да забрави да отдели за себе си една порядъчна глътка. Изправи Стоут на крака, подложи чувал под главата му и седна зад масата.

Никога не очакваше работата с удоволствие, а днес тя го ужасяваше повече от всякога. Чудеше се дали не е сънувал. Ала не — видя белезите от камшика и от зъби по тялото си. Накрая, след като гледа празните телешки мехове около половин час, през който възстановяваше сцените в каютата на капитана, той въздъхна и отвори тефтерите, обряза фитила на свещите и заостри перото си. Да бе намерил и други отлагащи занимания, би се заловил за тях, защото не го влечеше душната каюта, а още по-малко монотонното драскане по тефтерите. Нещо повече — почти не знаеше какво да прави без указанията на Стоут.

Излишно беше сам да си създава грижи. След първото топване на перото в мастилницата и първото записване, за което бе сигурен, че е неправилно, на вратата се почука леко и влезе юнгата Лийзи. Детинските му черти бяха развалени от гнойни циреи, а под бледосините му очи имаше тъмни кръгове, но той изглеждаше весел и щастлив, втренчил поглед в проснатия на пода Стоут.