Ланс Хорнър - Рори Сатаната

След дълго напрегнато ходене, различиха светлините на „Шейтан“ и Рори с облекчение забеляза, че са повече, отколкото обикновено се използуват нощем, което означаваше оживление на борда. Когато стигнаха мостика, Рори различи фигурата на Тим до един фенер.

— Тими! — Рори придържаше Мери да изкачи мостика и скочи на палубата, развявайки като парашут черната си роба.

— Рори! — посрещна го Тими с отворени обятия, докато Рори разкъсваше воала, прикриващ лицето му.

— Джеху?

— Готов да отплава при първа заповед. Отливът започна. Пристигаш тъкмо навреме.

— Елмира и Файал?

— Тук са с детето.

— Тогава, Тими, скачай! Потегляме.

— Но…

— Не ми пробутвай никакво „но“, Тими. Направи го заради мен, заради обичта между двама ни, Тими, момчето ми. Едва не ме обесиха тази нощ. Само по милостта на бога и лейди Мери към тях.

Тим пристъпи към Мери и я измъкна от сянката в кръга светлина, хвърлян от корабния фенер.

— Господи! Ясмин! — Той се поколеба за миг. — Отивам, Рори. Отивам и ще уредя всичко за теб. Ще продам робите и всичко за теб.

— За нас, Тими.

— Ръката ти, Рори. — В очите му имаше сълзи.

— Имаш я, Тим, заедно със сърцето ми. Потърси помощта на Елфинстън. Бог да те благослови. Върви.

Тим забърза по мостика. Когато стигна до средата, гласът на Рори го спря:

— И, Тими…

— Да, Рори?

— Ако Мама пожелае да се върне в Африка с теб, доведи и нея.

— И Пени?

— В Африка те чака цял харем и един крал, който е кралица.

Тим изчезна в мрака, точно когато Джеху изкатери стълбата на задната палуба.

— Стори ми се, че чух гласа ти, Рори. Ти наистина си тук! Тревожех се за теб.

— Тогава продължавай да се тревожиш, Джеху, докато не стигнем открито море. Бързо да се измъкваме!

— Отделяй! — не изчака Джеху боцмана да надуе свирката си. — Отделяйте, момчета! Двайсет фунта стерлинги на всекиго, щом пристигнем в Африка, и безплатно пътуване оттам кой докъдето пожелае.

— Да, сър! — изрева екипажът.

Черната вода започна да се разширява и с всеки изминат фут Рори се чувствуваше все по-свободен. Платната се отпуснаха и издуха от лекия нощен бриз. Корабът зави и водата заудря по кила му. Рори взе лейди Мери в прегръдките си. Оскъдната светлина вече се претопяваше в мрака.

— Ясмин — прошепна в косата й.

— Мой господарю и повелителю — отвърна тя.

— Моя мила, моя скъпа, скъпа женичке. — Той издърпа черната роба, която вятърът усукваше около тялото му.

— Даже нещо повече съм от твоя мила и твоя скъпа — гъстите облаци се разкъсаха за миг и луната освети очите й.

— Какво повече би могло да има от взаимната ни любов, Мери?

— Нашият син, Рори.

Той я отблъсна, а устните му се свиха.

— Какво искаш да кажеш? Какъв наш син?

— Детето при Елмира не е нейно, а мое. Наше.

— Как така?

— Как ли? Всъщност, Рори, не беше много сложно. Ти посади семето, аз родих детето. Засаждането на семето беше най-малката работа. Износването също беше сравнително просто, но онези дълги дни на плътно пристягане, така че никой да не узнае! Ах, Рори, това беше сложното. Ала никой не узна. Детето на Елмира, което също ти беше посадил и което щеше да бъде дъщеря, се роди мъртво. Моето дойде почти едновременно и само Елмира бе край мен да ми помогне. Така че в случай, че пак трябваше да си изправя главата в Англия, то щеше да бъде дете на Елмира, въпреки жълтата си коса и бялата кожа. Сега мога да ти кажа, че е наше. Елмира ще потвърди. Най-после, за пръв път ще мога да дам на нашия син любовта, която той наистина заслужава.

Той я сграбчи в прегръдките си — меко, нежно, безстрастно, и притисна лице в нейното. Появиха се сълзи но дали те бяха негови или нейни, беше невъзможно да се узнае.

— Нов барон ъф Сакс — промълви той.

— Мили, нека кажем принц на Саакс, защото там бих желала да бъде нашият дом.

— Иншаллах! — поведе я внимателно Рори към каютата си.

Огромният черен глобус на слънцето, потъващ на запад, очерта ниското минаре и запрати дългата му, черна сянка над двореца на Саакс. Сега това беше дворец от блестящ мрамор и охраняващите го часови бяха със спретнати бели шалвари, гарнирани със злато черни куртки и червени фесове. Съвсем различен от стария кирпичен дворец с отпуснатите дрипави Войници пред него. Лекият зефир, който бе излязъл със залеза, шумолеше из листата на финиковите палми и ги караше да се галят. Бяла ездитна камила, чието немелодично звънче дрънкаше окачено на висулка сини мъниста на врата й, си пробиваше път през праха, подтиквана от камиларчето на гърба й. Момчето пришпори добичето, насочвайки го към едната страна на тясната уличка, за да стори път на двама конника, галопиращи към огромния входен портал на двореца. Изчаквайки конярите да поемат юздите, двамата мъже изчезнаха между пушките на часовите в затъмнения коридор.