Вирджиния Хенли - Прелъстен

Савидж предполагаше, че децата на Ръсел ще бъдат в траур заради смъртта на баща си, но от нея бяха минали вече няколко месеца и нямаше уважителна причина да отказват да го приемат в Лам Хол. Лаконичното писмо показваше красноречиво, че неговите повереници желаят да го държат по-далеч от себе си. Какво бяха намислили? Всъщност резултатът щеше да бъде точно обратният — това известие щеше да го накара да отскочи до Стоук по-скоро, отколкото бе възнамерявал.

— Трябва да тръгна незабавно от Лондон — обърна се към Джон Бул той — и ще отсъствам в продължение на няколко дни. Знам, че не ви се иска да седите тук без мен, така че не остава друго, освен да ви отведа до къщата в Грейвзенд. Имах намерение да те оставя да избереш прислугата за Идънуд, но сега няма време за това. Къщата не е мебелирана — продължи да обяснява Адам — и без никакъв персонал, но вие може би ще се справите за няколко дни.

Икономът отговори:

— Пристигнем ли веднъж, ваше превъзходителство, тя вече няма да бъде без прислуга. А една рогозка върху пода ще ни бъде напълно достатъчна.

Савидж знаеше, че Джон Бул действително мисли това, което казва.

— Не смятам, че ще се наложи да живеем при такива спартански условия, но все пак ти благодаря.

Адам реши да кара собствения си екипаж с дорестите коне. Киринда се разположи вътре с по-голямата част от багажа, а Джон Бул яздеше единия от арабските жребци, които бяха докарали с тях от Цейлон. Джефри Слоун — секретарят на Адам, седеше до работодателя си и се възхищаваше от майсторството, с което той се справяше с конете. Освен това си записваше инструкциите му.

— Никога не съм виждал къщата, само съм си я представял — обясняваше Савидж, — така че, ако още не става за живеене, ще отседнем в някой хан.

Когато наближиха Идънуд, Адам изпита странното усещане, че се прибира у дома. Щом излязоха от дъбова горичка, великолепната къща се изправи пред тях в цялото си величие. Надминаваше всичките му мечти. Спря конете пред конюшнята и тръгна по алеята, която водеше към главния вход. Имаше нужда да бъде сам, докато оглежда за пръв път бъдещия си дом.

Уайът бе истински майстор, гений. Купуването на мебели за Идънуд щеше да му отнеме доста време, тъй като искаше да избере сам всичко така, че да подчертае красотата на къщата. Искаше му се да остане по-дълго тук, да огледа добре всичко, но задълженията го зовяха. Трябваше да отиде до Стоук, за да се срещне с близнаците, за които бе започнал да мисли като за свои деца. А мисълта, че вече има Идънуд, в който може да се завърне, го правеше щастлив.

Остави хората си, възседна арабския жребец и се отправи към Стоук. Порази го усамотеността на Лам Хол. Това бе прекрасна уютна провинциална къща с имение и две давани под аренда ферми. Самият Стоук бе само едно село. Къщата се намираше до устието на Медуей, точно там, където тя се вливаше в морето. „Чудесно място да отгледаш децата си, но доста изолирано от света за младеж на възрастта на Антъни Лам“ — помисли си Савидж.

Антония видя през прозореца мургавия, силен мъж, възседнал черен кон. Веднага разбра кой е той. Обзе я паника.

— Роз! Той е тук! — извика, вземайки стъпалата по две в стремежа си да избяга по-бързо. — Освободи ме от него!

Щом се озова в стаята на брат си, тя се отпусна в един стол край прозореца, откъдето можеше да види тръгването на нежелания посетител. Взе книгата си, но след малко я остави, тъй като не бе способна да чете.

— О, Боже, Тони, защо трябваше да ме оставяш да се изправям сама срещу него? — прошепна тя.

От изчезването на брат й бяха изминали почти два месеца. Девойката предпочиташе винаги да мисли за него като за изчезнал, а не като за мъртъв. Припомни си недоволството на Антъни, че ще трябва да отговаря пред някакъв настойник. Този непознат от Цейлон и прекрасната къща, която строяха за него, пък възбуждаха у нея любопитство и нетърпение да го види.

Господин Бърк отвори вратата и измери с поглед мъжа пред себе си. Адам нямаше визитна картичка, но се представи пред иконома и съобщи, че идва да се срещне с лорд Лам.

Роз излезе да го посрещне.

— Добър ден, господин Савидж, аз съм Розалинд Рандолф, бабата на Антъни. Няма ли да влезете?

Тя хвърли към Бърк поглед, който говореше, че посетителят нямаше нищо общо с очакванията й. Докато го водеше към гостната, сърцето й заби неравномерно, впечатлено от вида на Савидж. Лицето му говореше, че най-вероятно има тъмно минало, а репутацията му сред жените е скандална. Той бе от хората, с които не може да не се съобразиш. Дяволски привлекателен негодник.