Вирджиния Хенли - Прелъстен

Младият мъж влезе в кабината на своя камериер, и изрече:

— Цял живот си чакал този момент. Намираме се в Ламанша. Не можеш да не излезеш на палубата, за да приветстваш избраната от теб земя, Джон Бул?

Джон Бул изпъшка тихо.

— Както се чувствам, нищо чудно да се наложи да ме пренесете и дори да ме положите в английската земя.

— Хапни малко сухар и пийни от това вино — даде нареждания Савидж, докато събираше изцапаните чаршафи. И побърза да добави, преди икономът да успее да се противопостави срещу пиенето на алкохол. — Киринда прояви достатъчно смелост и здрав разум, за да си пийне от виното и това веднага й помогна.

Джон Бул не можеше да се посрами, като позволи на Киринда да бъде по-добър моряк от него самия. Трябваше да стъпи без чужда помощ на английска земя, дори това да бе последното, което щеше да направи в живота си.

Мракът бе започнал да се спуска, когато „Червеният дракон“ пусна котва в пристанището в Лондон. Адам най-после отново щеше да стъпи на родна земя. Бяха изминали дванайсет години, откакто бе отплавал от същите тези докове, но водата край кораба изглеждаше и миришеше по същия начин.

Щом спуснаха мостчето, той премина пръв по него. Трябваше да наеме карета, която да го отведе до някой лондонски хотел, макар да изгаряше от желание да се разходи по улиците на познатия стар град. Обаче не се поддаде на изкушението. Някога бе заминал само с дрехите на гърба си. Положението му сега бе коренно различно. Богатството носеше със себе си задължения и отговорности.

Савидж нае карета и каза на кочияша да изчака край „Червения дракон“. Когато се качи отново на борда, отвори сандъка с оръжието и даде пистолети на капитана и двамата му помощници.

— Утре ще наема складове. Искам непрекъсната въоръжена охрана на товара, докато не дойда лично да го прибера.

Вече бе приготвил куфара си. Взе го и го понесе със себе си, като пътьом почука на вратите на двамата си слуги.

— Джон Бул, каретата ни чака.

Тамилът отвори вратата на своята кабина и излезе с възможно най-достоен и сериозен вид. Беше облечен в безупречно бели дрехи и не бе пропуснал да сложи огромния си рубин на кървавочервения тюрбан. От другата страна на палубата Киринда също се движеше така, сякаш бе изпаднала в транс. Слезе по стълбата, като стъпваше съвсем предпазливо, сякаш се страхуваше да не падне. В едната си ръка носеше клетката с Рупи, а в другата — платнен куфар с дрехите си.

— Дай ми птицата — рече Джон Бул.

Младата жена остави много предпазливо куфара си на земята, сложи ръка зад главата си с вирнати нагоре пръсти като щръкнала качулка на папагал и изграчи. И тогава, за смайване на Адам Савидж, двамата му слуги започнаха да се заливат от смях. Докато местеше невярващо поглед от единия към другия, Джон Бул се обади:

— Превъзходителство… вижте как се е развеселила.

След което хлъцна.

„Боже всемогъщи — помисли си Адам, — и двамата са пияни като дякони.“ Триото, което влезе същата тази нощ в хотел „Савоя“, изглеждаше твърде любопитно и персоналът, който беше известен с безупречното си, дискретно обслужване, въпреки усилията си не откъсваше поглед от тях.

Скоро разбраха, че новодошлите са някакъв пристигнал от Индия богаташ и двамата му слуги. И макар силният, едър мъж със спускаща се на къдрици върху раменете черна коса и кожа с цвета на тиково дърво да се подписа като Савидж, те тайно се усъмниха, че е от бялата раса. Нарекоха го индийския Савидж, т. е. дивак, и съмненията им относно богатствата му изчезнаха, когато нае три съседни апартамента. А служителят на рецепцията, който го запита за колко време ги наема, беше смразен с леденосините очи и отговора:

— Временно.

Това не им говореше нищо и същевременно казваше всичко, което им бе нужно да знаят.

Човекът с червения тюрбан затвори очи, произнасяйки наум молитва, а екзотичната птица, която носеше, избра една от прекрасните думи от английския език и изграчи:

— Содомит!

Жената с красивото сари и английски обувки за разходка изглеждаше така, сякаш бе доведена право от някой езически храм. Смехът й се разнесе из фоайето на хотела като сребърен звън.

Джон Бул отвори всички врати в апартаментите, тъй като заради тежките английски мебели стаите изглеждаха малки и претъпкани; неприятен контраст след просторната лека къща с многобройни веранди в „Скокът на леопарда“. Адам Савидж седна зад бюрото, за да състави списък на информацията, която искаше да получи от портиера. Икономът извади дрехите на своя господар и ги окачи в гардероба, като клатеше глава, задето бе взел само един от петнайсетината куфара, натоварени на борда на „Червеният дракон“.