Вирджиния Хенли - Прелъстен

Баба й бе измила лицето й с гъба сутринта и сега косите се къдреха около лицето й. Затова младата жена ги среса назад и ги завърза здраво с черна панделка. Взря се в отражението си. Това беше Антъни, само че нещо в него напомняше и за Антония. В крайна сметка реши, че това е Тони, комбинацията от двамата.

Не биваше да губи време в разсъждения за утрешния ден, когато имаше да върши толкова спешно нещо като вземането на писмото. Трябваше да го направи на всяка цена. Вкопчи се в дъбовия парапет, докато слизаше по стълбите.

Каза на Брадшо да оседлае Нептун, тъй като той щеше да бъде по-бърз от Венера. Конярят доведе животното и се канеше да попита младия си господар, дали се чувства по-добре, но щом видя зачервеното му лице, разбра, че още не се бе възстановил напълно. Помогна му да възседне жребеца и поклати глава, когато лорд Лам се понесе с безумна скорост.

Девойката изпита огромно облекчение, когато пристигна в Стоук. Сега, ако късметът беше на нейна страна, пощенският дилижанс все още нямаше да е потеглил за Лондон. Слезе от Нептун, но трябваше да се подпре на него. Не й се наложи да прави усилия да влиза вътре, тъй като в този момент един от конярите я забеляза, докосна шапката си за поздрав и дойде да поеме юздите от ръцете й.

— Добър ден, лорд Лам.

— Добър ден, Тоби. Пощенската кола още не е заминала, нали? — попита тревожно Тони.

— О, да, сър. Най-малко преди пол’вин час. Искахте да пуснете нещо ли?

— Дяволска работа! — изруга Тони.

Трябваше да вземе на всяка цена проклетото писмо!

— Къде е следващата му спирка? — попита.

Конярят се почеса по главата.

— Чакайте да видим. Оттук свива към Рочестър, после Чатам. Но ако не го хванете преди Чатам, значи никога няма да успейте. Наближи ли веднъж Лондон, кочияшът ще развърти камшика и животните му ша затичат като пощръклели. Няма да видите дори прахта след тях!

Тони не чака повече. Заби пети в хълбоците на Нептун, който се спусна в галоп. Взираше се напрегнато да зърне пощенската кола, но колкото повече се отдалечаваше от Стоук, шансовете й ставаха все по-малки.

Някакъв вътрешен глас й пошепна, че ако наистина иска да замести брат си, трябва да действа като него. А той никога не би се отказал. Непрекъснато пришпорваше коня си. И най-после, далече напред, в покрайнините на Рочестър зърна дилижанса.

В началото кочияшът помисли, че това е грабеж, но когато видя, че младежът няма оръжие, забави неохотно и накрая накара запотените животни да спрат.

Тони сигурно щеше да убеди по-лесно самия дявол да й върне писмото, отколкото преносвача. Той се съгласи едва когато му заяви авторитетно:

— Аз съм лорд Антъни Лам, сър, и ще се погрижа да изгубите незабавно мястото си, ако не ми върнете веднага онова, което ми принадлежи. Вече уволних глупавия лакей, който го е пуснал по погрешка. Информацията, която се съдържа в това писмо, е толкова дискредитираща, че най-вероятно ще се озовете в затвора, ако не ми го предадете.

Мъжът се подчини, като ругаеше тихо:

— К’къв ли скапан шанс има човек срещу проклетата аристокрация? Проклети да са всичките.

Когато кочияшът се покачи отново на капрата и удари с камшика конете, Антония си даде сметка на какво дължеше късмета си — на факта, че я бе помислил за мъж, а не за жена. Притисна писмото към гърдите си и слезе от коня. И тогава, усещайки, че няма сили да се прибере, тя седна край пътя и заплака.

Точно тук я откри и господин Бърк. Лейди Рандолф бе наредила на Брадшо да приготви каретата, с която икономът щеше да отиде да я вземе от Стоук. Когато той научи, че се е отправила към Рочестър, накара кочияша да кара колкото се може по-бързо.

Щом я отнесе във файтона, тя го погледна с дълбока благодарност. На бузите й горяха две трескави петна.

— Как щях да се справя без вас, господин Бърк? Ние сте моят рицар в бляскав шлем!

Бърнард Лам прочете малката обява в „Газет“ и му прималя. Препрочете я още два-три пъти с желанието да открие, че се бе объркал. В крайна сметка не му оставаше друг избор, освен да приеме написаното. Преглеждаше вестника вече три седмици. И най-после сега, черно на бяло, виждаше първото доказателство за злополуката. Онова, за което се бе надявал, молил и планирал, се бе случило. Но за него то нямаше смисъл. Боже всемогъщи, ако това, което пишеше тук, бе вярно, значи се бе удавила близначката, а не този, който трябваше.

Младежът стовари юмрук върху масата толкова силно, че единият й крак се счупи. Започна да го рита, докато го направи на парчета — имаше нужда да излее върху нещо яда си. Колкото повече мислеше върху случилото се, толкова по-противоречиви чувства го обхващаха. Замисълът му бе успял и той се поздравяваше за находчивостта си, но същевременно започваше да го обхваща страх. Братовчед му, лорд Антъни, вероятно бе разбрал, че въжетата и кормилото бяха умишлено повредени и ако се започнеше разследване на злополуката, подозренията веднага щяха да паднат върху онзи, който щеше да спечели най-много.