Вирджиния Хенли - Прелъстен

Очите на девойката се разшириха — толкова дръзко й се струваше предложението.

— Би ли направила подобно нещо?

— Разбира се, че ще го направя! Ще се представям за Антъни, докато той не се завърне. Абсолютно никой няма да разбере.

— А ако той не се върне, скъпа? — настоя Розалинд.

— Ако продължаваш да настояваш на това, не виждам изобщо защо да се захващам — възкликна измъчено Антония. — Ще заема мястото на Антъни, за да запазя онова, което е негово до завръщането му.

Налагаше се Роз да се задоволи с този отговор. Нещата трябваше да се решават едно по едно. Може би изобщо нямаше да успеят с измамата, но си заслужаваше да опитат. В това бе напълно убедена. Лейди Рандолф извади ножици от джоба си.

— Първото, което ще направим, е да отрежем косата ти точно толкова, колкото беше на брат ти.

Девойката обхвана тъмната, вълниста маса, която стигаше до кръста й.

— Задължително ли е да го правим? Мога да я натъпча под някоя от неговите перуки.

— Знаеш, че той не слагаше перука, когато си беше вкъщи или излизаше в морето с лодката. В повечето случаи връзваше косата си. Искам прислугата също да мисли, че ти си Антъни. Това ще бъде проверката. Ако домашните решат, че ти си брат си, тогава всички ще повярват.

Дългите кичури започнаха да падат върху пода и не след дълго косата на Антония стигаше едва до раменете й. Тя затвори очи; мисълта, че се лишава от прекрасните си лъскави черни къдрици й бе непоносима. Внезапно й се стори, че не може да си поеме дъх и лицето й пламна.

Роз събра внимателно косите, за да ги изхвърли скришом по-късно, след това среса внучката си назад и върза на тила й черна панделка.

— Сложи халата на Антъни и застани пред прозореца на балкона, а аз ще позвъня на прислужницата.

Антония мислеше, че това е загуба на време. Слугите им нямаха причина да не бъдат лоялни, защо тогава трябваше да прибягват до целия този маскарад и да опитват да ги заблуждават?

На позвъняването се отзова Ана. Когато слугинята почука, Роз отвори вратата и рече:

— Ана, кажи на младия Джеймс да донесе вода за банята на Антъни. А в това време ти можеш да смениш чаршафите на леглото.

Прислужницата се поклони на лейди Рандолф и погледна крадешком към младия лорд Лам. Изчерви се, като видя, че е по халат, и за да прикрие смущението си, смънка:

— Бихте ли желали да ви донеса закуска, сър?

— Не, благодаря ти, Ана. Ще закуся долу както обикновено — отвърна Антония, като се надяваше гласът й да звучи така дрезгаво, като гласа на Тони.

— О, сър, толкоз са тревожихме за вас. Слава на Бога, чи сти жив и здрав.

— Благодаря, Ана — отговори тихо девойката.

Момичето се изчерви дори още по-силно. Младият господар за пръв път си спомняше името й. Измъкна се безшумно от стаята, за да потърси Джеймс, а Антония излезе на балкона. За момент всичко заплува пред очите й и тя се облегна на стената. Погледът й несъзнателно се насочи към навеса за лодките, но там нямаше никого. По ирония на съдбата днес морето бе равно като тепсия.

Върна се в стаята на брат си. Джеймс наливаше две ведра гореща вода в малкото корито в ъгъла на спалнята. Преди да вдигне празните кофи, той погледна крадешком към лейди Рандолф и видя, че е заета да приготвя дрехите на младия господар. Използва момента, за да притисне една гвинея в дланта на Тони, и прошепна:

— Туй ви й печалбата, сър. Платено двайсет за едно.

Роз го изпрати до вратата и я заключи след него.

— Засега е добре — отбеляза.

Антония свали халата и застана пред огледалото, за да види пораженията по тялото си. По гърдите и гръдния кош имаше големи сини петна. Бедрото й бе порязано. Трепна, когато докосна драскотините по глезените и лактите. Надяваше се, че водата ще поуспокои разранената й кожа. Това бе последното, което помнеше.

Лейди Розалинд Рандолф никога не се бе чувствала толкова уплашена. Любимата й внучка имаше пневмония. Когато Антония изгуби съзнание и трябваше да бъде пренесена в леглото, тя бе усетила веднага, че температурата й се е повишила. Изми я, а след това в продължение на шест дни и нощи не се отдели от нея; грижеше се за внучка си, държеше здраво ръцете й и й говореше успокоително, когато девойката бълнуваше или се мяташе в леглото.

Господин Бърк бдеше с нея през дългите нощи, за да даде възможност на лейди Рандолф да отдъхне малко.

Роз се молеше както никога досега в живота си.

— Моля те, моля те, Боже, не вземай и двамата! Остави ми поне това дете и няма да те моля за нищо повече.