Вирджиния Хенли - Прелъстен

Слугите стояха във вестибюла, разширили очи от ужас, прислужниците кършеха безпомощно ръце, докато Розалинд даваше нареждания.

— Запалете огън в стаята на Антъни. Той е в безсъзнание и е премръзнал! Стоплете бързо супа! Донесете бренди! И сухи кърпи! Не, тях аз ще ги взема! — Тогава се сети за още нещо. — Повикайте веднага Брадшо. Да отиде у майор Блънт, за да предаде, че Антъни е жив и здрав, но да продължава да търси Антония и „Чайка“.

Господин Бърк отнесе младия лорд Лам в леглото му. Свали обемистата жълта мушама.

— О, бабо…

Роз не можеше да повярва на очите си.

— Мили Боже, това е Антония!

Икономът отстъпи крачка назад от изненада и остави лейди Рандолф да довърши събличането. След като брезентовите бричове и плетената блуза последваха мушамата върху пода, тя уви внучка си в огромна топла кърпа и одеяла.

Влезе една от прислужниците с купа супа в ръка.

— Лорд Лам ще живее ли, мадам? — попита задавено тя.

Розалинд се втренчи в нея. Мили Боже, момичето беше право. Пневмонията бе почти сигурна.

— Да, да, а сега излез, внукът ми има нужда от почивка. Кажи никой да не влиза в стаята му. Искам Тони да бъде оставен в пълно спокойствие. Аз ще се грижа за него.

Когато вратата се затвори, лейди Рандолф и господин Бърк се спогледаха тревожно. Икономът запали сам огъня, докато Розалинд търпеливо хранеше с топла супа внучката си. Антония се бе постоплила, но беше твърде изтощена.

Баба й придърпа завивките плътно около нея и рече успокоително:

— Спи сега, скъпа. Утре ще ни кажеш какво се случи.

Очите на девойката вече се бяха затворили. Обгърната от топлината и сигурността на своя дом, тя вече бе отнесена от Морфей, а на устните й се бе появила едва забележима усмивка на благодарност.

Адам Савидж крачеше напред-назад по палубата на „Червеният дракон“. Седмицата, прекарана в безделие на борда на кораба, го караше да се чувства като затворен в клетка леопард. Неизразходената енергия търсеше отдушник.

Зае се да почиства склада с двата арабски коня, които водеше със себе си в Англия. Най-накрая отиде при капитана и му каза да му възложи някаква работа като на член на екипажа. Освен това пое нощното дежурство като свое постоянно задължение. В тези часове даваше воля на мислите си. Черното кадифено небе, окичено сякаш с милиони диаманти, не само му даваше възможност да изучава съзвездията, но и възможността да отлита от Англия или Цейлон, или от миналото към бъдещето.

Между полунощ и зазоряване, между небето и морето, между Рая и Земята, всичко се виждаше в перспектива. Това пътуване беше символично. Адам затваряше една врата към миналото и отваряше друга към бъдещето. Беше го правил два пъти преди. Когато преди години се отправи към Индия, нямаше представа, че затваря вратата към своето минало.

Баща му беше майстор на мебели. Живееха край Темза, над работилницата. Това бе по-скоро коптор. Трябваше да складират дървения материал на горния етаж, тъй като когато прииждаше, реката унищожаваше всичко по пътя си. Баща му обичаше работата си. Той бе майстор-занаятчия, учил лично при Томас Чипъндейл в „Сейнт Мартин Лейн“.

Адам Савидж не бе наследил способностите на баща си, затова се занимаваше с покупката на дървения материал. Когато той започна да се намира все по-трудно в Англия и трябваше да се внася, цената му стана невъзможна. Младежът наблюдаваше как на пристанището разтоварваха махагон и тиково дърво от пристигналите от Индия кораби и го обземаше горчив гняв, тъй като те не можеха да си ги позволят. След като разговаря с моряците и научи, че дървеният материал можеше да се купи на безценица в Индия, реши да се добере до някой търговски кораб и да осигури сам онова, от което се нуждаеше баща му.

Адам опита за кой ли път да се пребори с чувството за вина. Откъде можеше да знае, че баща му ще умре от грип във влажния коптор, докато той самият се наслаждаваше на топлото слънце в Бомбай? Мисълта, че така и не бе успял да помогне на баща си, го подлудяваше. В резултат на това младежът си бе поставил за цел да забогатее и се бе втурнал да го направи с цената на всичко. Когато се бе осъзнал и си бе дал сметка, че заради печалбата унищожава човешки живот, а наред с това и душата си, отново бе затворил вратата и бе отворил нова.

Тогава Савидж бе насочил неизчерпаемата си енергия към събиране на чисто, неопетнено богатство и бе възнаграден хилядократно за решението си. Великолепната къща, към която отиваше сега, бе друг символ. Това бе наградата за усиления му труд, но в същото време бе мястото, където щеше да отгледа децата си. Те щяха да имат всичко, от което бе лишен той в детството си. Щеше да им предаде опита си и да се погрижи да получат най-доброто образование, така че да бъдат способни да управляват своята страна.