Вирджиния Хенли - Прелъстен

Икономът го докосна по рамото, за да го предупреди да не тревожи Розалинд. На нея обаче нещо вече й бе подсказало, че трябва да се подготви за неприятности.

Господин Бърк се насочи към вратата.

— Ще сляза до навеса за лодките и ще видя дали вече не са в Бедуей.

— Идвам с теб — заяви тя. — Не мога да стоя и да чакам спокойно.

В навеса нямаше и следа от „Чайка“, затова тръгнаха по брега на реката, който водеше към морето. Времето вече не беше горещо, но бушуващият вятър се бе оттеглил навътре в морето и по крайбрежието беше спокойно. Тримата вървяха по чакълестия бряг и оглеждаха ширналата се пред очите им водна шир. Колкото и да се напрягаха обаче, не можеха да различат нито платна, нито лодка, нито плуващи хора, нито някакви останки.

Майорът взе набързо решение.

— Не виждам смисъл да стоя повече тук, Роз. Сега, след като бурята премина и може отново да се плава, ще направя няколко кръга в морето в оставащите часове до мръкване.

— О, Джеръми, благодаря ти! Все пак не рискувай да плаваш сам.

— Съседът ми е добър моряк, ще придумам стария Кент да дойде да търси с мен. Не се притеснявай, ако с „Чайка“ е станала неприятност, ще я докараме на безопасно място до брега.

— Лейди Рандолф, излезли сте без наметало — смъмри я икономът. — Върнете се вкъщи с майор Блънт. Аз ще продължа нататък. Скоро ще настъпи приливът и дори вятърът да е разкъсал платната на „Чайка“, течението ще я докара насам.

Розалинд се върна за наметка твърдо решена да се присъедини към господин Бърк незабавно след потеглянето на госта й. Джеръми Блънт прегърна успокояващо своята домакиня, преди да тръгне, и я увери, че няма за какво да се тревожи. Мъжествената сила на ръцете му я изненада и тя осъзна колко приятно е да имаш до себе си мъж, който е готов да ти помогне.

Грабна една червена пелерина от гардероба си, решила, че яркият й цвят може да изиграе ролята на фар за младите мореплаватели. Уви наметката около слабата си фигура и излезе навън, готова да посрещне онова, което я очакваше, каквото и да бе то.

Когато зърна господин Бърк на чакълестия бряг, си даде сметка, че почти се е мръкнало. Морето беше оловносиво, над него небето беше малко по-светло, но все още натежало от буреносните облаци. Тя стисна ръката на иконома, сякаш за да вземе малко от спокойствието и силата му, после го пусна и рече:

— Аз ще тръгна нататък, а ти се върни към устието на Медуей. Приливът започва. Всеки миг може да ги зърнем.

Разделиха се и се срещнаха отново след около час. Нощта бе настъпила и трябваше да напрягат очите си. Все още се надяваха; не желаеха да се предават.

— Ще изминем същото разстояние за последен път.

Господин Бърк се готвеше да й нареди да се върне, но думите й го възпряха.

— Добре — съгласи се той. — Извикай, ако видиш нещо.

Този, който извика след петнайсетина минути, бе икономът. Когато поредната вълна стигна брега, той забеляза нещо черно. Без да се колебае, се хвърли в морето, за да разбере какво е. Едва след като го хвана, разбра, че е човек, а жълтата мушама различи чак когато погледна към нея от разстояние трийсетина сантиметра.

— Божия майко, жив ли си или мъртъв? — прошепна, после изкрещя: — Роз! Роз!

Опита се да вдигне изпадналото в несвяст човешко същество.

Чу, че Розалинд му отговаря, и дори от това разстояние долови възбудата, радостта и облекчението й. Докато се бореше в тъмната вода, разбра, че нещо му пречи да вдигне тялото. Изруга, когато напипа въжето, свързващо дървената греда с момчето. Не успя да развърже възела и най-накрая издърпа въжето надолу през голите му крака.

Усети, че момчето в ръцете му все още диша, макар да бе в безсъзнание. В този момент дотича Роз, задъхана.

— О, Боже…

— Антъни е — извика той. — Все още диша. Господи, колко е тежък!

— Мили Боже, къде е Антония? — проплака жената.

— Няма и следа от нея… нито пък от „Чайка“. Антъни беше привързан към част от мачтата.

— Антония! Антония! — завика отчаяно към тъмното море възрастната жена.

— Роз, ако искаме да спасим Антъни, трябва да го отнесем в топло легло. Той е в безсъзнание, измръзнал е почти до смърт. Хайде, Роз, трябва да отдадем цялото си внимание и грижи на оцелелия. Съдбата ни върна само единия. Ако не побързаме, може да загубим и него.

Макар сърцето й да се късаше, лейди Рандолф призна пред себе си, че трябва да направи онова, което е разумно и практично. Хвърли последен отчаян поглед към ненаситното море, проплака и последва иконома, който отнасяше безценния си мокър товар към Лам Хол. Роз се наведе и отмести мокрия кичур черни коси, паднали върху челото на момчето. Когато се съвземеше, щеше да им каже къде е Антония.