Вирджиния Хенли - Прелъстен

Когато вкараха животните в конюшнята, Антъни рече:

— Аз ще се погрижа за тях, а ти се заеми с храната за пикника.

— Нямам нищо против да се погрижа за коня си — възпротиви се сестра му.

— Това е мъжка работа — отбеляза юношата, — а храната е задължение на жените.

— Това, което казваш, е отвратително, Тони Лам!

Той я изгледа смаяно, без да разбира какво е предизвикало недоволството й.

Антония въздъхна. Брат й никога нямаше да проумее това, дори след милион години.

Когато Розалинд видя внучката си да слиза по стълбите, облечена в нещо, което наподобяваше вълнено трикотажно бельо, и брезентови бричове, тя повдигна едва забележимо вежди.

— Доколкото разбирам, днес излизате с лодката?

— Да, господин Бърк ни приготви кошница за пикник. Нали нямаш нищо против?

— Против ли? Господ отвърна на молитвите ми. — Роз намигна безсрамно. — Майор Джеръми Блънт днес следобед идва да ме види.

— Не беше ли той членът на парламента за Стоук? Откога изпитваш интерес към политиката?

— Откакто видях издутината в панталоните му, скъпа.

— Ние ще отсъстваме в продължение на няколко часа — обеща девойката, докато завързваше черната си коса.

Появи се и Антъни, облечен в абсолютно същите дрехи като сестра си, която му хвърли жълтата мушама. В този момент влезе и икономът с кошницата в ръце.

— Господин Бърк — рече Роз, — не знам как успявате да ги гледате и да останете сериозен.

— Супермодерно е да бъдеш ексцентричен — заяви безгрижно Антония, забелязала развеселения поглед на иконома.

Лейди Рандолф огледа внуците си.

— Малко е да се каже за вас, че сте ексцентрични. Надявам се сър Джеръми да не ви види. Ще помисли, че е изпаднал в делириум или вижда двойно в резултат на джина, с който го почерпих снощи.

Щом се озоваха под навеса за лодките, близнаците се качиха на „Чайка“ и Антония покри кошницата с храната с мушамата. Всеки имаше да изпълнява определени задължения и да проверява определени неща, преди да излязат в открито море.

Антъни извади платната от чувалите, докато сестра му се занимаваше с въжетата. Тя сбърчи чело, тъй като забеляза веднага, че бяха леко объркани.

— Въжетата са заплетени! — възкликна тя.

Брат й имаше пълно доверие в способността й да се справя с всякакви възли, затова заяви:

— Оправи ги по-бързо, а в това време аз ще подготвя кливера.

Юношата обърна едномачтовото корабче с нос срещу вятъра, за да може да привърже грота.

— По дяволите, Тони, защо не си видяла, че системата на грота се е омотала, когато се прибрахме миналата седмица? — попита, изгубил търпение той.

— Знаеш, че винаги оставям всичко в безупречно състояние. Нямам представа как са се заплели и овързали тези въжета.

Двамата се захванаха с възлите, за да вдигнат грота. Вследствие на това не обърнаха почти никакво внимание на вантите и фаловете. Вятърът започваше да се усилва и лодката сякаш се оживи.

Когато Антъни я насочи от устието на Медуей към открито море, вече се усмихваше.

Младежът лавираше умело, променяше курса на „Чайка“, като я обръщаше според посоката на вятъра.

Антония оглеждаше за други кораби, тъй като това бе един от главните плавателни пътища, използвани както от военноморски, така и от търговски кораби. Антъни наместваше непрестанно румпела и „Чайка“ неизменно избягваше вълните.

Близнаците се разположиха близо един до друг в предната част, така че носът да може да се вдигне, и се отправиха скоростно към открито море, носени от духащия в гърба им вятър. Слънцето блестеше над главите им, вятърът играеше с косите им, солените водни капчици разхлаждаха приятно лицата им.

А след това, като надигнаха леко тела по посока на вятъра, за да балансират, отвориха кошницата с храна. Щом се нахраниха, Антония вдигна лице към слънцето. Нищо не можеше да я накара да се чувства така свободна, както когато бе насред морето.

Взря се към хоризонта през полупритворените си очи; наблюдаваше крайбрежната линия. Движеха се твърде бързо, но това не я плашеше. Всеки платноход бе най-сигурен, когато плаваше с оптималната си скорост. Искаше й се да удължи приятния следобед и знаеше, че Антъни чувства същото.

Носеха се така безметежно, когато брат й внезапно вдигна глава и погледна към запад; небето бе започнало да потъмнява.

— Сложи си мушамата, задава се буря.

Още не бе изрекъл думите си и температурата започна да спада рязко. Докато слагаха непромокаемите си наметала, отекна първата гръмотевица. Придвижиха се така, че да се противопоставят на силата на вятъра.