Вирджиния Хенли - Прелъстен

И Господ, изглежда, отвърна на молбите й, тъй като треската на Антония най-после отслабна и тя започна да спи по-спокойно.

Майор Блънт ги навестяваше всекидневно, но Роз бе прекалено сломена, за да приема посетители. Тя му написа бележка, за да му благодари за онова, което бе сторил, и да го помоли да продължи издирванията, колкото и безнадеждно да изглеждаше положението. Той я уведоми, също в писмена форма, за опасенията си, че „Газет“ бе подочул за трагедията.

Дори Джеръми Блънт не знаеше, че спасилият се не е Антъни, а Антония, но Розалинд реши да изчака, докато може да му обясни лично. Не беше разумно да прави подобни признания писмено.

През седмицата, последвала трагедията, на брега не се появиха никакви други останки като свидетелство за катастрофата. Роз прие факта, че внукът й никога нямаше да се върне. Мъката я бе смазала; даваше си сметка, че е победена. Не й оставаше друго, освен да приеме с достойнство загубата.

С помощта на господин Бърк започна да опакова вещите си. Изпита невероятно облекчение, когато Антония отвори очи и поиска нещо за пиене. Най-после момичето бе в съзнание и треската почти бе преминала. Девойката бе омаломощена, а на бузите й все още се виждаха две ярки петна, но най-лошото бе минало.

Пое чашата от ръката на Антония и я постави близо до леглото. Когато видя, че очите й спокойно се затварят отново, слезе на долния етаж и седна пред елегантното бюро, за да напише писмо. От дни отлагаше неизбежното, но все пак бе неин дълг да информира „Уотсън и Голдман“, че лорд Антъни Лам бе изчезнал в морето и вероятно се бе удавил.

Това бе най-трудното писмо в живота й. Дребната жена избърса търкулналата се сълза и посипа с пясък мокрото мастило. След това изправи гръб и повика Джеймс. Даде му писмото, за да го отнесе до странноприемницата в Стоук, където спираше пощенският дилижанс.

Два часа по-късно, когато Антония се събуди и баба й се увери колко по-добре изглежда, тя хвана ръката й и я уведоми предпазливо, че не е останала никаква надежда Антъни да се върне.

— Колко време е минало? — попита девойката, която все още имаше затруднения с дишането.

— Болна си от седем дни, скъпа.

Момичето остана дълго време съвсем неподвижно. А когато след това погледна към Розалинд и видя колко е измъчена и отслабнала, си даде сметка, че на нея също й се бе струпало доста през последната седмица.

— Благодаря, бабо. Ти ми даде цялата си любов, но и цялата си сила. Сега е мой ред да бъда силна заради теб.

— Скъпа, знам, че това ще те разстрои, но няма как да го избегнем. Ще кажа на Ана да отиде в стаята ти и да опакова вещите ти. Когато се почувстваш достатъчно силна, ще се преместим в малката ми къща.

Антония я изгледа така, сякаш се беше побъркала.

— Няма нужда да се опакова каквото и да било. Лам Хол е нашият дом. Никога няма да го отстъпя на друг!

— Скъпа, времето ни изтече. Нещата ми са приготвени и прибрани в куфари; вече уведомих „Уотсън и Голдман“ за инцидента.

Девойката се изправи рязко и попита:

— Как? Кога?

— Джеймс отнесе писмото към пощенската странноприемница преди около два часа.

Антония отметна завивките и се опита да се изправи.

— Мили Боже, дете, какво правиш? Връщай се веднага в леглото — извика Роз.

— Отивам да взема обратно проклетото писмо. Аз ще бъда Антъни!

— Скъпа, ако продължим с тази измама, ще имаме големи неприятности, когато ни разкрият. Онова, което сторихме, е незаконно. Това е престъпление, да не говорим, че е неетично.

— Тук не съм съгласна с теб, бабо. Може да е престъпление, но според мен ще бъде неетично Бърнард Лам да се сдобие с дома или титлата на Антъни!

Беше се задъхала. Мъчително се опитваше да си поеме въздух. Когато се изправи, стаята се завъртя около нея. Протегна ръка, за да се хване за нещо.

— Аз ще заема мястото на Антъни не само за сега, а за неопределено време.

Лейди Рандолф я видя, че се олюлява, и реши да каже това, което щеше да я успокои или да я убеди да се върне в леглото си.

— Ще изпратя господин Бърк до пощенския хан да опита да върне писмото.

— Не! — отвърна решително внучката й. — Аз съм лорд Лам; това е мое задължение.

Розалинд се страхуваше, че момичето започва да бълнува отново, но изправена пред непоколебимостта й, не каза нищо.

— Ти загуби Антъни, едва не загуби и мен, но няма да загубиш дома си! — заяви твърдо внучката й.

Облече дрехите на брат си и застана пред огледалото.

— Слава Богу, че гърдите ми са малки — засмя се тя. — Не мислех, че ще се чуя да казвам подобно нещо!