Капитанът и екипажът на кораба всяваха ужас — имаха вид на типични главорези; Савидж ги бе избирал лично. Плащаше им добре: получаваха постоянно възнаграждение, а също и част от печалбата. Позволяваше им да ходят където искат, щом са свободни. Не се съмняваше, че те осигуряват работа на много кръчми, игрални зали и публични домове, но когато бяха на смяна да пазят товарите и корабите му, никой не се осмеляваше да се появи пиян или дрогиран.
Малкият плавателен съд „Нефритеният дракон“ бе пристигнал едва тази сутрин. След като скъпите коприни бяха натоварени на по-големия му събрат и все още имаше доста място, Адам взе решението, което бе неизбежно. Съобщи на капитана, че ще отпътува за Англия с него и ще бъде готов след две, най-много три седмици.
От известно време водеше преговори с представители на Ийст Индия Къмпани, за да им продаде „Скокът на леопарда“. Когато взе пощата си от Индия, прочете щедрото предложение на компанията.
Савидж се качи в „Нефритеният дракон“, влезе в кабината си и се отпусна на капитанския си стол, вдигнал крака върху масата с картата. Захвърли писмото с предложението върху педантично изпънатите карти, над които бе прекарвал часове по времето, когато корабът бе плавал под неговото командване по кантонския маршрут. Защо не се радваше на истинското богатство, което компанията даваше за „Скокът на леопарда“? Спомни си първите години от престоя си тук. Беше пролял много пот, сълзи и кръв, за да изправи плантацията на крака. Младостта му бе преминала в убийствен физически труд, в безкрайните часове на усилия, от които костите започваха да го болят, а съзнанието му се замъгляваше. Беше рискувал здравето си и знаеше, че до края на живота си ще да получава маларийни пристъпи. Бе рискувал разсъдъка си, като се бе подлагал на убийствена за душата самота, но се бе научил да се слива с природата; бе рискувал безброй пъти живота си в преследване на побеснели слонове, които опустошаваха плантацията му, на пантери, които ядяха добитъка, в потушаване на бунтовете на местните жители, решили да го изгорят, за да отърват земята си от белия човек.
Нямаше разумна причина да не се радва, че се отървава от всичко това. Той обаче не беше разумен; точно обратното. Цейлон бе проникнал в кръвта му, а „Скокът на леопарда“ се бе превърнал в част от него самия. Беше го създал от нищо с голи ръце. Сведе поглед към същите тези ръце. Бяха мургави, силни и в белези. Кутрето на лявата му длан бе обгорено — спомен от падналата върху му светкавица, когато бе бързал да прибере реколтата преди връхлитането на мусоните.
Беше пристигнал тук само с дрехите на гърба си. Сега имаше тази земя и тя бе от голямо значение за него.
Това бе и причината да се колебае, дори след като бе станал милионер. Не желаеше да се раздели със „Скокът на леопарда“.
Взе писмото на компанията и започна да пише своя отговор. Предложи да даде плантацията под наем за две години. Това щеше да даде възможност на Ийст Индия Къмпани да пожъне големите печалби, за които вече бе споменал. Ако в края на този период тя все още искаше да купи плантацията, тогава щяха да преговарят отново.
Младият мъж размишляваше върху току-що направеното предложение; знаеше, че не може да загуби. Ако след тези две години решеше, че все още не може да се раздели със „Скокът на леопарда“, просто щеше да поиска цена, неизгодна за компанията.
Изпрати отговора си още с обратния рейс на пощенския кораб със съзнанието, че щяха да са доволни. Съветваше ги да изпратят незабавно управителя на плантацията, тъй като самият той заминаваше за Англия до три седмици.
Савидж нареди колите да се върнат в „Скокът на леопарда“. Щеше да ги настигне без проблеми на следващия ден. Когато следобедната светлина започна да избледнява, леността бе изместена от вълнение, което неизменно обземаше града с падането на мрака. Жените от висшата класа в техните безформени рокли и с воали изчезнаха и на тяхно място се появиха жени от низшето съсловие, чиито копринени коси не бяха покрити.
Скоро започнаха да се чуват смехове и музика. Улиците се изпълниха с хора, решили да се насладят на всички удоволствия на тропическата нощ.
Уведоми членовете на екипажа, че няма да товарят повече до сутринта. Искаше лично да надзирава подреждането на стоката на Ивлин, предназначена за износ в Китай, за да може да й докладва, когато се върне.
Тази вечер може би щеше да има последна възможност да се наслади на екзотичните прелести на Коломбо. Устните му се разтегнаха в усмивка, щом реши къде да се забавлява. Слезе от кораба и се отправи към града със сводестите джамии. Насочи се на изток и на улица „Келани“ спря пред къщата, известна като „Бижуто на Изтока“. Когато мина през главния портал, младият мъж свали плантаторската си шапка с широка периферия и присви очи, за да свикне с ослепителната светлина.
Читать дальше