Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Глупачка такава, не бих си изцапал онази работа с теб. Това обаче не означава, че не можем да се позабавляваме.

Ив поръча обядът да се сервира, след като гостът слезе от апартамента си. Антъни се появи в трапезарията в обичайния час и седна да нахвърли мислите си в дневника, който бе започнал да води отскоро. Измина почти час, преди да си даде сметка, че все още не бе сервирана никаква храна. Стана и отиде да потърси майка си.

— Ето те и теб, Антъни. Имам страхотна изненада.

В този момент гостът им се спусна по стълбището и дочул гласа на своята домакиня, влезе в салона.

— Братовчед ти Бърнард току-що пристигна от Англия. Бърнард, това е синът ми, лорд Антъни.

Очите на новодошлия се усмихнаха на познатото лице пред него. Всичко във високия младеж му бе до болка познато, като се започне от опънатите назад коси и се свърши с големите зелени очи и въпреки това чувстваше, че никога досега не го бе виждал.

Антъни протегна ръка.

— Не съм очаквал подобно удоволствие. Каква ирония, че се срещаме не в Англия, а тук, на другия край на света.

— Това трябва да е съдбата — отвърна предпазливо Бърнард. Беше смаян. Дори леко дрезгавият глас бе същият и в същото време — по-друг. — Простете, че ви гледам. Имате ли брат?

— Само сестра. Близначка. Хората твърдят, че не можели да ни различат.

Възможно ли бе онзи лорд Лам с деветте живота, който безуспешно се бе опитвал да премахне от пътя си, да е била онази кучка, представяща се за своя близнак? Това бе твърде вероятно. Жените бяха истински дяволи, щом станеше въпрос за измама. Затова добави още едно име към непрестанно нарастващия списък от врагове, които би елиминирал с най-голямо удоволствие.

— Какво ви води в Цейлон? — попита лорд Лам.

Бърнард бе разполагал с цели три месеца, за да скалъпи някаква достоверна история по този въпрос. Имаше дар слово и с наслада сипеше лъжа след лъжа.

— Мисля да вложа средства в плантация. Един приятел, Адам Савидж, продава своята, наречена „Скокът на леопарда“.

— О, Боже, иска ми се да разполагах с нужните средства, за да я купя. Почти всеки ден ходя там.

Ив си каза, че в крайна сметка Савидж все пак бе решил да продаде плантацията. Очевидно бе стигнал до извода, че бъдещето му е в Лондон. Въпросът бе дали щеше да се върне за нея. Всъщност колкото по-дълго отсъстваше той, толкова по-богата ставаше тя. През месеците след неговото заминаване използваше редовно кораба му, за да продава ценни стоки в Кантон. Бе открила там голям пазар почти за всичко, което улавяха, живо или мъртво. Връзката й с раджа Сингха, с цялото му семейство и обкръжението му се бяха оказали безценни. Бяха големи любители на лова и имаха петстотин викачи.

При едно от неотдавнашните си посещения в Индия се бе запознала със сър Джон Макфърсън. Английският министър-председател го бе назначил на работа в Индия след неоценимата му служба в Америка по време на Войната за независимост. Беше го накарала да яде от ръката й и го бе поканила да я посети в Цейлон. Знаеше, че ще дойде. Беше от онези мъже, които наистина я привличаха. Беше предсказуем, а и бе граф. Младата жена се усмихна потайно. Втори граф Корнуолис. Беше капитулирал пред Вашингтон в Йорктаун и само да решеше, щеше да капитулира и пред Ив в Цейлон.

Антъни и братовчед му правеха планове да посетят „Скокът на леопарда“.

„Летящият дракон“ пусна котва в Коломбо едва седмица след „Червеният дракон“. Ако Бърнард Лам бе там, Адам се надяваше да го изненада. Ако ли не, нямаше причина за паника.

Когато се качи на борда на „Червеният дракон“, Савидж като никога изпита задоволство, че корабът бе взел разстоянието до Мадагаскар за цели три месеца. Радостта му обаче намаля, когато научи, че затворникът бе унищожил стоката в трюма, в който бе държан. Реши да не казва на Антония за унищожаването на френските тоалети; с такова удоволствие ги бе избирала. Предупреди екипажа на кораба да отваря очите си на четири, тъй като не бе изключено Бърнард да се появи в Коломбо.

Когато видя, че багажът им ще се пренася от коли, теглени от биволи, Тони започна да се извинява на Адам, че бе донесла толкова много багаж. Истинско божие вдъхновение бе идеята й да включи и господин Бърк в експедицията, тъй като се съмняваше, че без помощта на силната му десница щеше да успее да се добере до плантацията на семейство Лам.

Младата жена гледаше на всичко това като на едно голямо приключение. Роз не можеше да не признае, че внучката й изглежда прекрасно. Дългото, изпълнено с мързелуване пътуване по море я бе разхубавило. А може би това се дължеше на факта, че бе влюбена? Бе достатъчно човек да погледа малко Антония и Адам, за да разбере, че се обичат и че вече са се опознали интимно. Колкото по-скоро се оженеха, толкова по-добре щеше да бъде за всички.