Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Роз, Адам ми предложи да се омъжа за него.

Погледът на баба й се плъзна по нея, спря се на измачканата рокля, на разрошените коси, на подутите устни.

— Слава Богу, тъй като е ясно, че пристигаш направо от леглото му. — Лейди Рандолф въздъхна; не бе забравила какво означава да си млад и влюбен. — Явно това пътуване се очертава да бъде сватбено? — попита тя, след като се овладя.

— Ами, не — отвърна внучка й, като се изчерви. — Възнамеряваме да се оженим в Цейлон. Адам настоява да поиска разрешение от майка, тъй като ще навърша осемнайсет години след почти цяла година. Той ми е настойник и мисли, че моралът ми е в негови ръце.

— Ами ако си бременна? — Младата жена трепна. — А, изобщо не ти е минало през ума, че може да се появи подобно дребно усложнение, нали? Е, това ще уреди въпроса — тръгвам с теб като твоя придружителка.

— Придружителка? Бабо, не може и дума да става да се подлагаш на подобно изпитание заради мен.

— А, на бабо ли преминахме? Да не би да намекваш, че съм прекалено стара за едно приключение?

— Не, разбира се — отвърна едва чуто Антония.

— Мъж като Савидж няма да се въздържа доброволно, а очевидно на теб също не може да се разчита. При положение, че ти си се разгонила, а той непрекъснато е в това състояние, някой трябва да поеме ролята на дракон. — Роз позвъни. — А, ето ви и вас, господин Бърк. Напоследък ми изглеждате блед и напрегнат. Как мислите ще ви се отрази едно пътуване?

В Идънуд Адам Савидж обсъждаше пътуването със собствената си прислуга.

— Заминавам с клипера, с него ще се придвижваме по-бързо, отколкото с „Червеният дракон“. Оставям вие сами да изберете. Идънуд ще има само полза от твоята здрава десница, но това несъмнено се отнася и за мен самия. Ако желаеш да се върнеш у дома, кажи.

Джон Бул бе обиден.

— Домът е там, където ни тегли сърцето. Моят дом е Англия, ваше превъзходителство.

— Киринда?

Леопардът изгледа предупредително иконома, за да го накара да не се намесва. Лотосов цвят трябваше сама да каже какво мисли. Младата жена сведе ресници.

— Ако Джон Бул остане, аз също ще остана.

— Тогава да смятаме, че сме се договорили — заяви облекчено Савидж.

Идънуд му бе скъп и искаше да го остави в ръцете на хора, на които може да се довери.

Киринда последва безшумно господаря си. Той я усещаше зад гърба си, досети се, че желае да говори насаме с него, затова се запъти към зимната градина. Уханието на жасмин им напомни за „Скокът на леопарда“.

— Сахиб, искам да ви питам нещо.

— Питай каквото искаш — отвърна простичко той.

— В Цейлон ли ще се ожените?

— Да. Ще се оженя за лейди Лам няколко дни след като пристигнем.

Лицето й помръкна и тя направи знак, за да прогони злото.

— Простете, сахиб, но вдовицата няма да ви донесе щастие.

Адам се усмихна, когато разбра за какво става дума.

— Няма да се женя за Ив. Връщам се в Цейлон, за да я уведомя. Избрах Антония.

Тя се усмихна сияещо.

— Джон Бул ми каза, че именно нея бил избрал и той самия за вас. Защо никога не греши този проклетник?

Мургавата й красота бе несравнима.

— Той притежава мъдростта на цели поколения от древна цивилизация. А ти кога ще го избавиш от нещастието му и ще се омъжиш за него?

На бузите й се появиха трапчинки. Това бе другият проклетник, който също никога не грешеше.

— Скоро, сахиб, съвсем скоро.

Устните му се разтегнаха в усмивка, нещо наистина рядко за него.

— Тогава нека напълним Идънуд с бебета.

Когато голямата черна карета спря пред главния вход на Идънуд, Адам слезе да приветства тримата пътници в нея.

Пъргаво бе разтоварена планина от багаж и отнесена право на борда на „Летящия дракон“. Кабините в клипера бяха луксозно обзаведени в чест на тримата посетители. Десетината работници, които бе наел Савидж, вече бяха направили значителни подобрения на кораба.

Тони и Адам скоро се научиха да общуват с погледи, тъй като никога не оставаха сами. Късно следобед младият мъж наля бренди на Роз.

— Ще заведа Антония да се поразходим край езерото. — С усилие сдържаше веселото си настроение. — През цялото време ще можете да ни виждате през френските прозорци.

Двамата се движеха на прилично разстояние един от друг. Когато се отдалечиха достатъчно, младата жена изпъшка.

— Адам, толкова съжалявам за това.

— Любов моя, по-скоро съм доволен, че те пазят. Точно така би трябвало да бъде.

Тя го изгледа невярващо.

— Господин Бърк ме посети и ме накара да обещая, че няма да нараня лейди Рандолф.