Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Не можем да се оженим през следващите няколко месеца.

Сякаш я поля със студена вода. Самоувереността й изчезна. Устните й затрепериха.

— Трябва да се върна в Цейлон, за да уредя там някои неща. Веднага след като се върна, ще се оженим.

Антония възкликна:

— Не! Тогава ще бъде прекалено късно.

Обзе я паника.

— Скъпа, тази раздяла ми е много неприятна и на мен, но непременно трябва да осъществя това пътуване.

Зелените й очи се присвиха.

— Защо?

Не можеше да й предложи друго, освен половината истина.

— Трябва да информирам майка ти, че възнамерявам да се оженя за теб.

Погледът й се смекчи.

— О, Адам, колко прекрасно, старомодно и официално, но напълно излишно.

— Ще навършиш пълнолетие след още една година. Затова имаш нужда от нейното разрешение.

— В миналото майка ми никога не е проявявала загриженост за мен; сигурна съм, че няма да започне сега.

— Родителите ти ме определиха за твой настойник. Отговорността не е само във финансово отношение. Душевното ви и морално състояние също е в мои ръце. И в това отношение свърших страхотна работа! Не можах да отделя ръцете си от теб.

Младият мъж отчаяно се надяваше, че тя ще приеме „настойническото“ му обяснение. Не чувстваше никаква вина към Ив. Това не бе сърдечна връзка, а по-скоро делова уговорка. Той се нуждаеше от украшение за Идънуд, тя — от парите му. И му бе дала да разбере, че дори не би помислила да се омъжва за него, ако не си осигури титла.

Антония се разкъсваше от противоречиви мисли. Адам бе човек на честта. Ако му признаеше за състоянието си, детето щеше да мине на първо място. Реши, че може да изчака два-три месеца. Щяха да отидат заедно в Цейлон, да получат официално разрешение от майка й и веднага след това да се оженят. Така нямаше да се налага да го принуждава да прави компромиси с моралния си кодекс.

— Реших да дойда с теб. Винаги съм искала да видя Цейлон. Ще можеш да изпълниш благородния си дълг, след това ще си направим една екзотична тропическа венчавка и Антъни ще може да ти предаде булката.

Савидж изпъшка.

Тони бе нещастна. Той очевидно не я желаеше край себе си. Почувства се като уловена в капан. Не можеше да чака завръщането му от Индия, това щеше да отнеме пет-шест месеца! Преглътна гордостта си, готова да го моли. Тогава на помощ й дойде гневът.

Отметна завивките, изправи се с царствен вид от леглото.

— Ако можеш да чакаш шест месеца, за да бъдем заедно, тогава можеш да чакаш вечно. Приятно пътуване!

Косата й бе в прекрасен безпорядък. Гърдите и устните й бяха подути от дивите му целувки. В този миг Адам разбра, че наистина му беше невъзможно да чака шест месеца, за да я има.

Придвижи се бавно към ръба на леглото подобно на леопард, преследващ жертвата си. Тогава се хвърли отгоре й, дръпна я да падне на колене и я стисна между бедрата си. Наведе се и устните му я затърсиха, за да сложат отново своя печат върху й.

— Няма да чакам и шест минути разделен от теб.

Младата жена заби нокти в тялото му и го ухапа. Не след дълго той я покори на волята си, но не със сила, а с животинския си магнетизъм. Щом съпротивата й секна, той я притисна към сърцето си и мазолестата му длан загали разрошените й коси.

— Скъпа моя любов, има още една причина да отида в Цейлон.

Антония повдигна питащо очи към лицето му.

— Оставих те в Ирландия, за да бъдеш в безопасност, докато аз се справя с Бърнард Лам. Отвлякох го на борда на „Червеният дракон“ и дадох нареждане да го оставят на остров Мадагаскар. Корабът отплава от Англия ден преди да разбера, че Антъни е жив, иначе никога нямаше да изпратя братовчед ти толкова близо до него.

Тони бе ужасена.

— Не мислиш, че ще отиде в Цейлон? — В себе си обаче знаеше колко опасен враг можеше да бъде Бърнард Лам. — Грешката е моя! Ако не бях дошла да хленча на рамото ти, да те моля да ме спасяваш, сега Антъни нямаше да бъде в опасност.

— Престани. Трябваше да заколя копелето, вместо да го пращам насам-натам. Както злите, така и добрите дела се връщат и преследват човек.

— Кога отплаваме? Ако не ме вземеш, ще замина с друг кораб!

Тя бе упорита жена, готова да поеме ръкавицата на всяко предизвикателство, което й отправяше животът. И той не желаеше тя да се променя.

— В никакъв случай! — възкликна буйно Роз.

— Достатъчно съм голяма, за да вземам сама решенията си. Заминавам за Цейлон.

— Не съм чувала нищо по-скандално в живота си. Достатъчно бе, че ви видяха да се целувате на стълбите на Уайтхол, сега пък искаш да обиколиш половината свят с него!