Вирджиния Хенли - Прелъстен

Леопардът отвори вратата и Антония видя, че се бе настанил в истински дворец. Двете стаи бяха свързани с арка от бял мрамор, с бляскащи в него малки кристалчета, подобни на захар. От балкона от ковано желязо към водите в канала се спускаха цветя.

Младият мъж заключи вратата с инкрустиран златен ключ и погледът му се спря върху младото момиче. Пристъпи към него и разтвори дланта си, в която лежеше ключът.

Тони се засмя.

— За да ти попреча да избягаш от мен ли ми го даваш?

Той обаче остана сериозен.

— Вземи го. Когато видиш белезите ми, може да не искаш да стоиш повече при мен. Трябва да се чувстваш свободна да напуснеш по всяко време.

През нея премина тръпка, която проникна дълбоко в тялото й. Знаеше, че никога повече няма да се почувства свободна. За да му покаже, че е готова да му се подчинява във всичко, Тони пое ключа и го постави върху мраморния пиедестал край вратата.

Адам я хвана за ръката и я поведе към просторната спалня. Свали черната й копринена пелерина, а след това махна и маската си.

Антония познаваше лицето му като своето. Въпреки това то й оказа такова въздействие, че краката й се подкосиха и тя се отпусна на леглото. Още първия път, когато го бе видяла, бе пожелала да може да огледа на воля мургавите му, напрегнати черти. А сега той сам я подканяше да го направи.

Веждите му бяха черни като гарванови криле, носът — прав и се разширяваше леко в ноздрите. Скулите и брадичката му издаваха сила, като че ли неговият създател бе използвал длето при направата им. Устните издаваха чувственост. От лявата ноздра до долната устна се спускаше дълбок белег. Кожата му бе толкова смугла, сякаш бе намазана с орехови листа. Проницателните му светлосини очи създаваха невероятен контраст. Тони бе виждала съвсем същия нюанс във водите на Средиземно море.

— Очите ти са сини като Бискайския залив.

В отговор видя добре познатите подигравателни светлинки.

— Ти си едно романтично дете.

Прокара няколко пъти длани в дългата си черна коса. Това бяха силни, мазолести, способни ръце. Дали бяха способни и на нежност? Вероятно. А на жестокост? Със сигурност. Способни да възбудят и след това да задоволят? Определено!

Младата жена протегна длани към ръцете му. Контрастът бе подчертан. Нейните бяха бели, неговите — бронзови; нейните — дълги и тънки, неговите — силни и четвъртити; нейните — нежни, неговите — загрубели и мазолести. Докато показалецът й очертаваше невидими линии по кожата му, ъгълчетата на устните й се извиха нагоре от удоволствие, че може да го докосва. Зелените й очи го изгледаха предизвикателно.

— Нито ръцете, нито лицето ти са като на благородник.

— Не — потвърди Адам. — За нещастие обаче подозирам, че се намирам в компанията на титулувана дама.

Антония затаи дъх, впечатлена от проницателността му.

— Не ме гледай така объркано. — В погледа му просветнаха шеговити пламъчета. — Няма да изхвърля благородното ти задниче навън. — Погали лицето й с опакото на пръстите си. — Ти ме заинтригува. Как се казваш?

Докосването му я накара да изгуби за миг разсъдъка си.

— Ан…

За малко не беше издала името си.

— Ан.

Гласът му прозвуча меко като кадифе, докато езикът му галеше думата. Какво ставаше с нея? Всеки момент щеше да се изтърве и да го нарече Адам.

— А вие имате ли име, милорд?

— Не ме наричайте „милорд“, освен ако това не е част от вашите фантазии, милейди.

Тя се изсмя.

— Разбира се, че не е. Що за абсурд!

— Ще се изненадаш, ако разбереш, колко важни са титлите за повечето жени. — После попита: — Адам достатъчно ли е?

— Предостатъчно.

Отдъхна си. Фантазиите й щяха да бъдат провалени, ако трябваше да го нарича с друго име.

— В такъв случай нека бъдат Ан и Адам.

Говореше така, сякаш всичко помежду им бе уредено и уточнено. И в известен смисъл беше точно така. Повдигна ръката й към устните си, съвсем леко докосна пръстите й и промълви:

— Готова ли си да играеш на любов?

Девойката кимна безмълвно.

Младият мъж я обгърна в обятията си. Ръцете му се стегнаха и я притиснаха към силното му тяло.

Тя пламна, като да бе посипана с разтопен златен прах, след това горещината проникна в тялото й като реки от разтопено злато. Притисната в него, Тони усещаше как топлината на тялото му преминава в нея и как всяко негово докосване я опарва.

Савидж я наблюдаваше напрегнато; искаше да види как й се отразява възбудата. Внезапно я отдалечи леко от себе си и погледът му се впи в златната корона на корсажа й.