Вирджиния Хенли - Прелъстен

Антония не направи опит да се бори. Нали точно за неговата мъжественост бе копняла? Застина с усещането, че допирът на онова нещо изгаря гърба й. То пулсираше диво в ритъм с ударите на сърцето.

— Amore mio. Пеперудке.

Връхчето на езика му откри пулсиращата веничка под ухото й и по шията й пробягнаха леки тръпки, спуснаха се по гърба й. Помежду им се разгоря желание. Всеки изпитваше нужда да се слее с другия, да смеси с него дъха, кръвта, тялото, дори душата си.

Притиснаха се един в друг, напрегнати, обединени от първичния си стремеж да се слеят в едно. Беше непоносимо да не могат да задоволят жаждата си.

Адам се сдържаше с усилие да не се нахвърли отгоре й. За да си даде възможност да се овладее, той я отмести леко от слабините си и поизправи гръб. Сладкото й протестно мърморене му подейства като светкавица. Напомни си, че трябва да внимава да не й причини болка. Знаеше, че само така може да я накара да полудее от страст и да се освободи от всякакви задръжки. Започна да шепне отново в ухото й в стремежа си да поохлади и удължи пламенността им.

— Всяка година доджът преминавал във великолепната си баржа по лагуната, за да ожени символично град Венеция за морето, като хвърли златен пръстен във водата.

Младият мъж свали един от своите пръстени и го пусна в лагуната.

Тони вдигна очи към лицето му и ахна. Това бе толкова романтичен жест; с него се свързваха завинаги с това място.

Погледът му се спря върху устните й. Младата жена затаи дъх, когато Леопардът сведе глава, за да се доближи до гладната й уста. Тя потръпна, когато засмука сочната й устна, сякаш бе зряла вишна.

Имаше вкус на сладко, опияняващо вино. Имаше вкус на жена. Савидж се облегна отново назад и я взе със себе си. А тя се отпусна върху тялото му и бе възнаградена с изгарящото усещане на възбудения му член. Ръката му се плъзна в деколтето й и обхвана голата й гръд. Мазолестата длан изпрати горещи вълни по нежната й кожа, които заслизаха спираловидно надолу към корема й.

Другата му ръка имаше други цели за покоряване. Пръстите му търсиха и намериха пътя си под коланчето на полата й. Горещата му длан я изгори, когато се спусна надолу към голия й корем. Потъркването на трескавата груба кожа в трескавата копринена кожа бе истинско блаженство. Дългите му силни пръсти се изпънаха надолу, докато върховете им стигнаха там, откъдето се разпростираха във вид на концентрични окръжности горещи вълни.

Натискът на пръстите му бе прекрасен като греха. Въздишката излезе от самите дълбини на душата й. Леопардът отново замърка в ухото й.

— Сега сме под Моста на въздишките.

Антония се взря в скритото му в полумрака лице.

— Какво красиво име.

— Не чак толкова, кара. Над този мост е затворът. Всички, които минават по него, въздишат, когато хвърлят последен поглед към свободата през гъстата каменна ограда.

Девойката въздъхна отново.

— Не тъгувай, шери. Тази нощ е посветена на удоволствията. — После се обърна към гондолиера. — „Каза Фроло“.

При тези думи Тони изпита особени усещания между гърдите и в корема си. Пръстите му със сигурност бяха усетили дълбокия трепет, който премина през центъра на нейната женственост между краката й. Обърна се така, че да легне с лице към него. Отпусна се между бедрата му и смеси своята жар с неговата.

Изпълни с прекрасното си тяло ръцете му и Адам направи грешката да си представи, че двамата лежат голи в тази поза. Членът му помръдна под корема й и устните й се закръглиха във формата на прелестно изненадано „О“. Младият мъж обсеби веднага устата й, плъзна дълбоко в нея езика си и започна да пие от нейния нектар.

— Да те отведа ли в леглото си?

Дрезгавият му глас изпрати тръпки по гръбнака й.

— О, да, моля те!

Нейният глас също бе пресипнал и звучеше нетърпеливо.

Винаги бе знаела, че е силен, но сега, когато използва мощта си, за да я защити от безредната тълпа, тя почувства огромна благодарност. Колко пъти си бе представяла какво ли би било да бъде с него и сега той я бранеше, обвиваше я в тъмно кадифе, така че единствено той самият да има достъп до нея.

Тони имаше усещането, че не върви, а плува по мраморните стълби и коридори на двореца. Полудялата тълпа остана зад тях. Девойката си помисли, че дори една богиня, отнасяна на Олимп, за да присъства на изпълняваните в нейна чест свещени ритуали, не би се чувствала така желана.

Не знаеше толкова много неща за Адам Савидж; мургавото му лице бе неразгадаемо, сякаш вечно носеше маска. Чувстваше се така, сякаш бе на прага на някакво разкритие, може би дори не само на едно. И все пак подозираше, че никога няма да го опознае напълно. Това обаче нямаше чак такова значение. По трескавата й кожа премина лека тръпка.