Емил Зола - Тайните на Марсилия

Продължаваха да бягат в мрака, в нежната тишина на нощта. Около тях се чуваха неясни шумове; под краката им се търкулваше някой камък, който ги стряскаше. Заспалата равнина се разстилаше в еднообразния полумрак като черно покривало. Изплашената Бланш се притискаше към Филип и ускоряваше крачка, за да не изостава. Въздишаше тежко и си спомняше спокойните нощи, които бе имала като момиче.

После равнината премина в хълмове и дълбоки планински проходи, които трябваше да пресекат. Край Марсилия пътищата са удобни и равни, но колкото повече се отдалечавате от морето, толкова по-често се срещат скалисти гребени, разрязващи централната част на малки голи равнини. Сега пред двамата бегълци се простираха безплодни местности, каменисти хълмове, по които тук-там се срещаха мащерка и лавандула. Пътеките ту се изкачваха, ту слизаха по хълмовете; скалисти отломки препречваха пътя им; сред синкавото спокойствие сякаш се бе ширнало огромно застинало каменно море.

Виктор, който вървеше напред, си подсвиркваше тихо някаква провансалска мелодия и пъргаво като козичка се катереше по скалите. Бе израсъл сред тази пустиня и познаваше и най-скритите и отдалечени кътчета.

Бланш и Филип го следваха с усилие; младият мъж почти носеше девойката, чиито крака бяха изранени от острите камъни по пътя. Тя не се оплакваше, а когато любовникът ѝ се вглеждаше в лицето ѝ в светлата нощ, тъжно му отправяше нежна усмивка. Бяха подминали Септем, когато младата жена се свлече изтощена на земята. Луната, бавно издигнала се на небето, освети бледото ѝ лице, обляно в сълзи. Филип с тревога се наведе над нея.

– Ах, ти плачеш – възкликна той, – ти страдаш, мило мое дете!... О, колко нечестно бе от моя страна да те накарам да бягаш с мен!

– Не казвайте това, Филип – отговори Бланш. – Плача, защото съм нещастна... Вижте, едва вървя. По-добре да бяхме паднали на колене пред чичо ми и смирено да му се помолим...

Момичето стана с усилие и те продължиха пътя си сред знойното поле. Това не бе лудото и весело бягство на влюбени, а едно мрачно тревожно отстъпление на двама мълчаливи и изтръпнали от страх любовници.

Пресякоха местността Гардан. Цели пет часа срещаха препятствия по пътя си. Най-после решиха да слязат на големия път към Екс, по който тръгнаха по-спокойно. Прахолякът ги заслепяваше.

Когато стигнаха най-високата точка на Арката, те отпратиха Виктор. Бланш бе извървяла пеша сред скалите шест мили за по-малко от шест часа. При градската порта тя седна на една каменна пейка и заяви, че повече няма да се помръдне. Филип, който се страхуваше да не бъде арестуван, ако остане в Екс, започна да търси кола. Откри някаква жена с малка дървена кола, която се съгласи да ги откара до Ламбеск, където отиваше.

Тръскането по пътя не попречи на Бланш да заспи дълбоко. Събуди се едва когато стигнаха Ламбеск. Сънят бе успокоил вълнението ѝ, сега тя се чувстваше по-спокойна и силна. Двамата любовници слязоха от колата. Зазоряваше се и свежата омайна утрин ги изпълни с надежда. Всички нощни кошмари бяха отлетели. Забравили скалите на Септем, бегълците вървяха близо един до друг по влажната трева, опиянени от младост и любов.

Не намериха господин Дьо Жирус, когото Филип щеше да моли за подслон и затова отидоха в странноприемницата. Най-после можаха да се насладят на един спокоен ден в уединена стая, да се отдадат на страстта си. Вечерта ханджията, който помисли, че са брат и сестра, дойде да им постели леглата. Бланш се усмихна.

– Ще ни бъде нужно само едното. Господинът е мой съпруг!

На другия ден Филип отиде да потърси господин Дьо Жирус, който се бе завърнал. Разказа му цялата история и го помоли за съвет.

– По дяволите! – възкликна старият благородник. – Случаят ви наистина е сериозен. Знаете, че сте беден, приятелю. Ако това беше станало преди сто години, господин Дьо Казалис щеше да ви обеси за това, че сте посегнали на племенницата му. Днес може само да ви прати в затвора. Повярвайте ми, няма да се поколебае да го стори.

– Но какво да правя?

– Какво ли? Върнете момичето на чичо му и бягайте зад граница колкото може по-бързо.

– Знаете много добре, че никога няма да го сторя.

– Ами тогава спокойно чакайте да ви арестуват... Друг съвет не мога да ви дам. Това е!

Господин Дьо Жирус приятелски го мъмреше. Така се опитваше да скрие най-доброто сърце на света. Объркан от сухия прием, Филип се канеше да си тръгва, когато благородникът го повика и го хвана за ръката.