Емил Коралов
Чавдаркината катеричка
В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигва сладко, сладко — и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки, дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички:
— Хайде, ставай, мързеливке, ставай, мамина сънливке!
Малката очи отвори и сънливо отговори:
— Бр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!
— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на̀, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.
— Нека дъжд и вятър духа, нашта къщичка е суха. Хралупите имат стрехи.
— Ала нямаме орехи! Вятърът таз нощ не чу ли колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.
Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра се веят и на слънцето златеят.
Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.
— Дъщеричке ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!
— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото и да стане, никой няма да Ме хване!
Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи тя уж събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!
Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека, неочаквано я стисна.
— Помощ! — бедничката писна. — Мамо, мамо, отърви ме! Мамо, де си ти, спаси ме!
Щом чу свойта дъщеря, майката от жал примря. И се впусна да спасява свойта щерка вироглава. Но какво сама да стори, можеше ли да се бори със ловците, яки хора?
А в гората в този миг чу се весел детски вик. Във тревата под ореха катеричката държеха три усмихнати деца с развълнувани лица.
— Браво, Васко, браво, Саша, катеричката е наша! Много дълго тук се крихме, но накрай я уловихме!
— Вижте колко е красива!
— По гърба е тъмносива!
— А опашката кафява!
— И с мустаци! — викна Слава.
Радваха се те безкрайно. Поговориха си тайно и я пъхнаха в торба. Вътре цяла се побра. Щръкнаха навън ушички.
— Как е мила! — викат всички.
И засмени, с вик и песен, във торбата с лов чудесен, втурнаха се пак децата всички вкупом през гората.
— Днес щастливци ние бяхме! Хем си орехи събрахме, хем си заловихме жива катеричка тъй игрива!
А след тез деца засмени бедна майка нажалена сълзи рони, стене, тича — колко щерка си обича! Няма да я види вече, ще я отнесат далече…
Много дълго не вървяха лошите деца и спряха. Малка къща, двор със сливи и лехи с цветя красиви. Тук през малката вратичка втурнаха се вътре всички. Да ги следва бе опасно, ала майката нещастна чак във двора се провря и във сливата се спря. Разтреперана и бледна, през прозореца погледна. И горчиво пак заплака: „Щерко, щерко, що те чака…“
Вътре в стаята лежеше малко хубаво момиче. Че е болно то, личеше, бледно бе като кокиче. Ето викнаха децата:
— Гледай, носим ти в торбата катеричка опашата! С нея като се посмееш, скоро ти ще оздравееш!
Болната очи отвори и със радост проговори:
— Бедна катеричка, мила, как страхливо се е свила! Де я хванахте?
— В гората! — вкупом викнаха децата.
Болната я пак погали:
— Милата, каква беда! Колко много тя ще жали тук за свойта свобода! Много ще се радвам аз да остане тя при нас. Но, другари, и без нея вярвам аз да оздравея, а пък колко ли обича тя на свобода да тича! Нека пак в гората иде, свойта майчица да види!
И прозореца отвори, и я пусна в ширни двори!
Майка й навън я чака. Щом през клоните я зърна, тя горещо я прегърна и от радост се разплака…
И попита тя петлето:
— Как се казва туй момиче, що възвърна ми детето? Цял живот ще го обичам!
Петльо наш крила разтвори, па й гордо отговори:
— Туй момиче е Чавдарка, на животните другарка. Скоро пионерка стана и затуй е тъй щастлива. А пък колко е красива тя, когато е в премяна! Всякога е тъй добричка, както с твойта дъщеричка. Дето срещнете деца, и в най-малките селца, и в най-скромните къщурки, с връзки алени божурки като малката Чавдарка, смятайте ги за другарки. Никому те зло не правят и затуй се вредом славят!
Читать дальше