Емил Коралов: Хората на бъдещето

Големите презокеански параходи, водните дворци, които през 19.. година минаваха по обикновения си воден път Европа — Америка, бяха свидетели на едно необикновено явление.

… В топлата лятна вечер, когато почти всички пътници бяха излезли по палубата да погледат залеза и да подишат ободряващия лъх на морския вятър, внезапно на стъмненото небе се появи едно огромно светещо тяло. Най-напред го видя едно дете. То гледаше звездите и мислеше да иска на чичо си, който беше много богат, да му купи толкова дълга стълба, че да може да се качи до звездите. Но изведнаж извика:

— Чичо, чичо! Видях един змей! Пази ме, чичо, не искам да ме изяде!

Чичото обърна очи към небесата, трепна и се закова от учудване. В небето наистина се виеше един огромен змей, но не като змейовете от приказките, а някакъв необикновен самолет или цепелин, какъвто той никога не беше виждал.

Необикновеният цепелин блестеше със синкава ослепително силна светлина и щом се спусна по-ниско над океана, водите заблестяха, а нощта стана светла като ден.

— Какво е това! Какво е това! — чуха се смаяни викове.

— Метеор, метеор! Пазете се! — извика някой.

— Към нас иде! Загиваме!

— Пазете тишина!

— Всички в каютите!

По палубата се разтичаха изплашени пътници, някои се втурнаха да се крият, други, по-смели, продължаваха смаяни да наблюдават дивното светещо тяло, прилично на змей, което кръжеше високо над океана. Това магическо тяло беше много високо и пак изглеждаше голямо. А колко ли голямо беше в действителност.

— Това не е метеор, не е метеор! — извика някой — Ако е метеор, щеше за един миг да падне.

И този, който викаше това, имаше право. Това светещо тяло не можеше да бъде метеор. Наистина, и по-големи метеори бяха падали в океаните и по сушите, но те проблясваха за миг в небесата и се продънваха някъде тъй внезапно, както и се появяваха. А това чудно светещо тяло се въртеше, като че ли някаква незнайна ръка го управляваше със светкавична бързина, така че едва можеха да го следят с очи; то описваше елипси все по-високо и по-високо, после — като остави една огнена черта, подобна на опашка след себе си — загуби се някъде към хоризонта.

Параходът продължаваше пътя си. Никой не можа да разбере, какво беше това небесно чудо и дълго още, до края на пътуването си до Америка, пътниците от презокеанския параход говореха смаяни за това, което бяха видели. За необикновеното явление след това писаха и вестниците. Но никой не можеше да обясни, какво точно беше то. Някои настояваха, че е бил метеор, че може да се е състоял от някакви не особено тежки вещества, имало е вятър и затова се е въртял из въздуха. Но разбира се, това обяснение съвсем не задоволяваше никого. А учените мълчаха. Някои от тях мислеха, че пътниците от парахода не са видяли хубаво, а други не смееха още да се произнесат. Чакаха в някой край на земята да се намери падналия метеор и тогава да говорят за него.

Така, в спорове какво е представлявал метеорът, минаха няколко дни, а после постепенно всички почнаха да забравят чудото и най-сетне престанаха да говорят за него. Защото еднички само пътниците от тоя океански параход го бяха забелязали. И никой друг. Поне така мислеха пътниците. А всъщност тези, които видяха тоя огнен небесен змей, не бяха само те.

Като се завъртя над океана на онова място, където плуваше големият воден дворец, метеорът се спусна надолу с омайна бързина и — далече от парахода, близо до един остров, населен с преселници от Европа, но още малко познат на света — се бухна във водите на океана. Огромен стълб вода се дигна като гейзер в въздуха, и се разпиля на хиляди капки. А метеорът потъна във водата.

Някои от преселниците забелязаха необикновената светлина, която широко заля океана край брега, но метеорът падна зад планината и те не го видяха. Само едно момче — рибарче, което ловеше риба край брега — зърна небесния змей, видя и как той се бухна в океана и потъна във водите му. Но не само това видя момчето. То забеляза, че небесното тяло не е змей. Момчето знаеше, че змейове има само в приказките. Метеорът приличаше по-скоро на цепелин, само че беше няколко пъти по-голям от цепелините, които прехвъркваха океана между Европа и Америка. И рибарчето, което беше ученик в четвърти клас и беше чело за чудесата на науката, си рече:

— Дали това чудо не е направено от човешка ръка?

То дълго стоя на брега и гледа към онова място, дето потъна метеорът, но никой не се появи там. Стана съвсем тъмно и момчето затича към селището, да разкаже на хората за явлението, което беше наблюдавало. Някои от преселниците повярваха на разказа му, други не. Тия, които му повярваха, дойдоха с него и дълго обикаляха по брега. Но сребристите вълни на морето се плискаха пустинни и самотни по брега като всякога до сега. И нищо не показваше, че тук е паднал такъв необикновен цепелин.