Емил Коралов - Хората на бъдещето

Като поговориха още малко, тримата — двамата мъже и момичето — се издигнаха отново във въздуха и литнаха към океана. Жег помисли, че сега те ще прехвърчат океана и вече никога няма да се върнат, и сърцето му се сви. Нима никога не ще види това необикновено момиче? Но вместо това, случи се нещо още по-невероятно. Изведнаж тримата непознати, вместо към небесата, се спуснаха бързо към водата, гмурнаха се в дълбочините на океана също тъй леко, както хвъркаха, и изчезнаха.

Жег стоеше като вкаменен на брега. Не се ли лъжеше? Не, това, беше самата истина. Тия хора се скриха в дълбочините на океана. Но нима там живееха хора? Не, не е възможно! — мислеше Жег и все пак той хубаво беше видял: непознатите се скриха във водите.

Жег чака дълго време на брега. После се спусна към града и развълнуван разказваше на всички срещнати, какво беше видял. Някои му вярваха и се чудеха заедно с него какви ли са тия странни същества, а други не му вярваха. Та всичко това приличаше на приказка!…

Пак изминаха няколко дни, а Жег и хората от острова не научиха нищо ново за незнайните хвъркати гости, а в това време по света ставаше нещо невероятно. Всички радиостанции почнаха да се оплакват, че в някои часове на деня и нощта някаква непозната радиостанция предава с такава сила, че заглушава всички предаватели на всички вълни: къси, средни и дълги. Непознатата радиостанция предаваше все едни и същи звукове, прилични на пеене.

Вестниците и от двете страни на океана почнаха да се пълнят със съобщения за странната радиостанция, изказваха се всякакви предположения, правеха опити да изолират шума от тая радиостанция, но напразно. Когато тая непозната радиостанция със страшна сила работеше, всички други предаватели трябваше да млъкнат, защото биваха заглушени.

Жег също прочете във вестниците за непознатата радиостанция. На техния остров също имаше много радиоапарати и той седна един ден пред един радиоапарат да слуша. И наистина, към десет часа през нощта чу силен глас, който заглуши всички други радиостанции и на където и да въртеше стрелката, навсякъде се чуваше само тоя глас. Щом го чу, Жег извика:

— Те са! Това са те!

— Кои са те? — попитаха го учудени баща му, майка му и другарите му, които слушаха заедно с него пред радиоапарата.

— Те са — пеещите хвъркати хора! — отговори Жег.

Той не се съмняваше вече: позна гласовете им. Но кому се обаждаха те? Онези от другарите на Жег, които бяха ученици в гимназията, пък и самият той, можеха вече да различат най-разпространените езици, които се говореха по земята, но този език, на който говореха хората от непознатата радиостанция, никой от тях не беше чувал. Пък и самите учени пишеха във вестниците, че съвсем не могат да определят какъв е този език, на който се пееше. В целия свят настана голямо смущение. И никой не знаеше мястото на радиостанцията, въпреки че правеха изследвания и претърсвания. Всички усилия да я открият отидоха напразно. Само Жег и хората от неговия остров подозираха къде са хората от тая радиостанция. Но ако те съобщеха по света, че хората, които говорят с такива гласове са в морето и може би живеят под водата, щеше ли да им повярва някой? Та нима е възможно това? Все пак това би трябвало да са хора, които познават всички завоевания на науката, а не — риби, които живеят под водата.

Пък и как можеха бедни рибари от острова да съобщят на света това, което знаеха? Те нямаха радиопредавателна станция, а параходи идваха на техния остров веднаж в месеца. Хората на острова и не бързаха да съобщават за откритието си; те чакаха да се потвърди дали това, което Жег разказваше, е истина, дали наистина има хвъркати хора, които живеят в морето.

— Не, това е невъзможно, — казваше един от учителите на Жег. — Ако са хвъркати хора, ще живеят в въздуха, какво ще правят във водата!

— Но те изглежда и във водата плуват също тъй леко, както и във въздуха — отговори Жег.

— Но от къде се взеха те, кажи ми!

Това никой не знаеше и на това никой не можеше да отговори.

И ето една сутрин с Жег се случи нещо, което още повече смая всички.

Жег с още две момчета ловеше риба на брега с въдица. Слънцето кротко припичаше от ведрото утринно небе и, захласнат във въдицата си, Жег мислеше за онзи незабравим образ на момичето, което повече не се появи. Тогава един от другарите му извика: