Емил Коралов: Хората на бъдещето

Но Жег знаеше, че това, което видя, е истина. И колкото и да се мъчеше да забрави чудното момиче, не можеше. Денем и нощем той мислеше само за нея. И докато ловеше раци и риба по брега, и докато плуваше с лодката си, и когато помагаше на майка си и на баща си в домакинството, всякога и навсякъде той мислеше за непознатото дивно момиче и го виждаше живо пред себе си. Кое беше то? От къде се беше взело? Това не беше никаква фея, не, това беше живо човешко същество, но сякаш не от нашата земя.

И Жег заживя само с мисълта за момичето. Това, за което той беше мечтал — да може да хвръкне някога в въздуха като птица не в тежък самолет, а сам, свободно като с крила, — непознатото момиче го владееше. От де се беше взело то? Защо беше дошло тук и къде изчезна? Всички търсения на Жег обаче останаха напразни. Той не можа да открие никаква следа от момичето.

Така изминаха още няколко седмици. Островът на преселниците, макар на картата да беше отбелязан като един от малките острови в океана, в същност беше голям остров и имаше гори, планини и езера, при които нашите преселници още нито веднаж не бяха ходили. Затова Жег продължаваше денонощно да обикаля непознатите места.

Веднаж като плуваше край брега на острова, от една страна дето имаше само скали и пущинаци и дето рядко ходеха хора, той видя нещо, което го смая. Двама мъже бяха седнали на върха на едно голямо дърво и беряха от плодовете му. Жег никак не би се учудил на мъжете, че се качили на дървото, но те имаха същите синкави дрехи като момичето, същите червеникави коси, същите прозрачно-синкави нежни лица и същите хубави очи, които бяха тъй меки и светли, като че ли бяха от сребро.

Жег се прикри зад един храст и почна да ги наблюдава. Чудните мъже беряха плодове, ядяха ги и пееха. През всичкото време, докато беряха плодовете, пееха. Това още повече учуди Жег. Но като се вслуша внимателно, разбра, че тия хора не пеят, а просто си говорят. Но гласовете им бяха тъй мелодични, тъй звънливи, та говорът им приличаше на най-нежно пеене.

Като се наядоха с хубавите узрели плодове, двамата мъже не слязоха от дървото, а всеки завъртя някакъв винт на гърдите си, разпериха ръце с авиаторските си дрехи и веднага дрехите се надуха с въздух, а над ръцете им се простряха широки крила. Те замахаха леко и литнаха от дървото така спокойно и красиво, както летят гордите царствени орли.

Жег затича под тях все покрай храстите, в същата посока, по която се движеха и те. Добре, че те хвърчаха съвсем бавно, увлечени в някакъв разговор, та Жег можа да не ги изгуби от очи. И често техните сенки падаха върху главата му или се носеха около него по зелените морави. На Жег се струваше, че сънува. Хора, които хвъркат без самолети и цепелини, свободно като птици из въздуха! Наистина ли ги вижда там пред себе си! Разтриваше очи, но нямаше никакво съмнение. Тези хора бяха живи, както и момичето, което срещна преди няколко дни.

— Те сигурно са близки на момичето — помисли Жег и още повече се развълнува от мисълта, че може би сега чрез тях ще открие онова чудно момиче и ще го види пак. А струваше му се, че няма по-голямо щастие от това да види още веднаж прекрасното момиче, което така нежно се усмихваше и така зашеметяващо го гледаше със своите топли сребристи очи.

А като летяха около половин час, хвъркатите пеещи хора стигнаха до една неизследвана още от преселниците планина, спряха се пред най-големите скали и почнаха да ги разглеждат. После един от тях извади някакво острие, което приличаше на нож, а от тъпия край беше свързано с малка кутия, натисна едно копче и ножът засвятка, запуска искри, като от електричество и почна тъй леко да реже скалата, че Жег се смая. Това беше ново чудо. Той се беше промъкнал съвсем близо и виждаше всичко, което правят двамата странника.

Като отрязаха едно голямо парче, те пак заразглеждаха скалата и пак се чуха пеещите им гласове. Двамата бяха много зарадвани от нещо, начупиха няколко къса от скалата и ги прибраха в джебовете си. След това, по-старият от тях, който имаше дълга пурпурна брада, извади друга кутийка от джеба си и започна с пеещия си глас да говори нещо пред нея. На Жег се стори, че веднага от кутийката се обади също такъв пеещ глас. Това беше някакъв чуден телефон, който без централа се свързваше с други хора, намиращи се кой знае колко далече.

Като свършиха разговора чрез кутийката, старецът и другарят му седнаха на тревата. Не се минаха няколко минути и Жег трепна от радостно вълнение. Той видя зад върховете на дърветата да се носи леко като птица същото онова непознато хвъркато момиче, което той не можеше да забрави. То се спусна при двамата мъже усмихнато. И сега, като заговори с тях, то сякаш не говореше, а пееше — тъй мелодичен и хубав беше говорът му. Но Жег не можеше да разбере нито думица. Видя, че мъжете й показват парчето от скалата, че сочат някъде далече зад морето, че гледат слънцето, небето и се усмихват. Нищо не разбираше, и все пак, кой знае за кой ли път, си зададе въпроса: «От къде се взеха тия дивни хора? Какво търсят те на тоя остров?» И само едно нещо му беше ясно. Те не само не бяха диваци, а напротив, изглеждаха много по-учени и издигнати от жителите на малкия свят, който Жег досега познаваше. Не бяха ли някакви магьосници? Не, магьосници не съществуват, а и всичко, което те имаха и което вършеха, изглежда, че беше дело на тяхната наука и на тяхното умение. Та и въздушните дрехи, с които хвъркаха, показваха, че знаят неща, които хората от света на Жег още не познаваха.