Емил Коралов: Хората на бъдещето

— Жееееее…

— Ли — промълви й той.

После тя показа към градчето, от което беше Жег и направи една съжалителна мимика с лице. Той разбра. Тя му казваше, че неговите съотечественици не са добри хора, защото искаха да й отнемат свободата, а тя нищо лошо не им беше направила.

Той наведе глава, но тя пак докосна страните му и той разбра, че тя не му се сърди. Тогава той се реши и за пръв път се докосна с пръсти до нейната магическа дреха, с която тя така леко слизаше във водата, а като я надуеше, хвъркаше във въздуха. Тя му позволи да разгледа дрехата й. После го попита нещо, но той не можа да разбере какво. Тогава тя изведнаж го остави, като му посочи местото, дето бяха, сякаш искаше да му каже да я чака тук, и отлетя към морето. Загуби се нейде към хоризонта, но скоро се върна и смаяният Жег вадя, че носи в ръка същата дреха, каквато имаше и тя.

Тя му показа дрехата и изпя нещо. Дали той правилно разбра? Не му ли казваше да я облаче? Той се бавеше, но Ли сама почна да му я облича и той побърза да я надене. В дрехата той заприлича на нея. Като я облече, тя завъртя едно копче, което беше на гърдите му, гънките на дрехата се изправиха, всички места, където въздухът можеше да се събира, се обтегнаха така, че той целия се намери обгърнат вътре в нея. После гънките, които приличаха на крила, се изопнаха и Жег неочаквано се усети тъй лек, че веднага разбра: само да замахне с тия крила и ще може да литне във въздуха. Ли му кимна с глава и развълнуван, без да се бави повече, Жег размаха след нея ръце и усети как се дига леко от земята, как краката му се откъсват от твърдата почва, където цял живот беше стоял и той — неусетно, като в сънищата си — почна да се издига и да лети.

Той летеше. В това вече нямаше никакво съмнение. Все по-високо и по-високо се издигаше във въздуха. Беше обгърнат цял от пълната с въздух дреха, пълните с въздух крила му позволяваха да се чувствува съвсем леко, плуващ над земята. Без да се учи, той можеше да управлява крилата. Ако искаше да свърне на ляво, замахваше с едното крило, а на дясно — с другото. Заливът оставаше все по-ниско под него, слънцето все по-ярко грееше в очите му… Ето долу градчето потъва все по-далече, всичко остава долу на земята: и хората, и горите, и полята. А той, той лети заедно с най-прекрасното момиче на света, лети в простора като волна птица, главата му се мае, струва му се, че ще падне, но не пада, крилата му го носят волно в чудесни полукръгове и спирали…

Той не знаеше по-красив час в живота си от този. Беше като волен орел, можеше да лети на където иска. Ли летеше малко пред него, понякога се обръщаше и му се усмихваше, а след това отново полетяваше напред и с пеещ глас го питаше нещо. Може би му казваше:

— Хубаво ли е, Жее?

И той й отговаряше:

— Ли, никога не ще забравя тоя час в живота си…

Те летяха над океана, после се спуснаха на една голяма скала сред водата. Там отпуснаха крилата си, като изкараха с електрическото бутонче въздуха и пак станаха обикновени хора. Двамата седнаха на скалата. Ли гледаше безкрайните води, усмихваше се и после каза нещо, като посочи високо към небето.

Жег почваше да разбира. Тя постоянно му сочи към небето. Нима тя е дошла от там? Не, не може да бъде… Как може да слезе от горе? Може би тя е жителка на някоя звезда? Жег все повече мислеше, че тя и ония мъже наистина са жители на някоя далечна планета, където също има живот като на земята. Може би на Марс, на Венера, или някъде другаде. Но как беше дошла тя тук? Не, това е невъзможно!

Жег си спомни, че много учени от земята бяха писали, че искат с оръдейни гранати или с огромни цепелини да отлетят към Марс или луната, но едва ли някой щеше да се реши на едно такова рисковано пътешествие. Какво пък, ако жителите на някое от небесните тела са напреднали много повече в науката и са успяли да открият такъв летателен кораб, с който са могли да прелетят до земята? И може би това момиче и ония мъже са такива гости, дошли от някоя далечна земя. Свят се зави на Жег от възторг и почуда. Той улови ръката на момичето и като посочи към небесата, дето не се виждаха още никакви звезди, попита:

— От там ли идеш, Ли?

— Да, — кимна тя с глава, сякаш го разбра.

Жег я гледаше поразен. Той беше направил пръв едно невероятно откритие. Какво ли ще кажат хората като им го съобщи. Но Ли посочи към техния град и сложи пръст на устните си. Той разбра. Тя му казваше, че трябва да мълчи, да пази тайна, да не казва никому…

От скалата двамата се върнаха на брега, той съблече дрехата, тя си я взе и се загуби. Но той разбра, че тя пак ще дойде, пак ще го потърси.