Емил Коралов: Хората на бъдещето

— Жеее, Жееее — пропя тя и се усмихна нежно, като че искаше да каже: «Же, харесваш ми!».

После тя посочи към гърдите си, а след това посочи към небесата.

Какво искаше да каже? Жег я гледаше без да разбере, но тя пак посочи гърдите си, себе си, а след това и небето.

— Не иска ли да каже, че е дошла от небесата — прошепна Жег.

— Как ще дойде от небесата, — каза едно от момчетата — нали излезе от водата?

Момчетата я гледаха без да разберат нещо. Тя се усмихна и искаше да добави още много, но в това време някакво звънче пропя в джеба й. Тя извади една малка кутийка, същата като тази, с която говореха двамата мъже, и я сложи до ухото си. От там се чу някакъв пеещ глас, тя също изпя нещо пред кутийката и, като махна с ръка на момчетата, сякаш да им покаже, че бърза, веднага скри главата си в странната качулка и се гмурна във водата.

Дълго още момчетата гледаха след нея и след кръговете, които заиграха на мястото, дето изчезна тя, но момичето със сребърните очи вече не се върна.

Момчетата бързо изтичаха в къщи и разказваха на всички срещнати какво бяха видяли. Мало и голямо се трупаше около тях да ги разпитва. Събраха се и мъжете и решиха: ако втори път се появи това момиче да го хванат и вържат, за да разберат какво е то и от къде иде. Само Жег не беше доволен от решението на управниците на острова. Той знаеше, че ако хванат в плен момичето, ще му причинят болка, а той не искаше никой да причинява болка на дивното пеещо момиче. Но управниците решиха всяка нощ и всеки дене да дебнат по брега. И скоро наистина им се удаде да уловят непознатото момиче.

От няколко дни вече с мрежи в ръце мъжете от острова пазеха по брега, за да открият момичето и да го хванат. Те пускаха ту въдици във водата, ту мрежи, но момичето все не се появяваше. Веднъж, когато Жег с другарите си беше на брега, внезапно, — не от водата, а от небесата, — се чу лек шум и пред смаяните рибари точно пред Жег, като при приятел, кацна непознатата.

— Жееееее, Жееее — пропя тя с нежния си глас, сложи ръка на главата му и пак хвана ръката му.

— Ли — прошепна той, — бягай, Ли; нашите хора искат да те хванат.

Тя не разбра тревогата в очите му и го гледаше, чудейки се защо той й показва небесата.

Но в същата минута, ловците, които се криеха зад скалите, се спуснаха отгоре й и хвърлиха мрежа върху нея.

— Не! Не! — извика Жег — Оставете я, тя нищо лошо не ви е направила! — и той почна да се бори с тях, искаше да я освободи, но те го задържаха; бяха повече от него и му надвиха.

Вътре от мрежата Ли гледаше всичко. Тя изглежда разбра какво става, защото се усмихна на Жег, когото двама души държеха здраво за ръцете и искаха да го отведат настрана.

— Жееее — пропя му тя с мелодичен глас — Жеее…

Той я гледаше жално и викаше на другите си да не й правят нищо лошо.

— Ще я отведем в града, — каза един от тях — ще я затворим хубаво, а мъжете, които казвате, че сте видяли с нея, ще дойдат да я търсят, ще хванем и тях и така ще разберем, кои са и от къде са дошли.

Като си говореха това, те поведоха пленницата, която беше хубаво заплетена в мрежата.

Но пленницата като че ли никак не се тревожеше, че е заловена; тя се усмихваше, разглеждаше ги, сякаш ги изучаваше и викаше от вътре с пеещ глас:

— Жееее, Жеееее…

Като наближиха кметството, дето искаха да я затворят, тя бръкна в джеба си, извади някаква кутийка, взе малко прах и го пръсна наоколо си. Веднага пазачите — замаяни, като че приспани от внезапен сън, — нападаха на земята. Тогава Ли извади едно острие, разряза мрежата и излезе от нея. Жег заедно с другите беше също паднал омаян. Тя се доближи до него, стисна му силно ръката, като че му благодареше за защитата и като се усмихна, завърти винта на гърдите на дрехата си, крилата й израстнаха и тя леко се понесе във въздуха.

След една-две минутки всички се свестиха, изправиха се, завикаха, но пленницата им хвъркаше вече високо и им махаше с крила за сбогом.

Всички стоеха смаяни. Това нежно момиче беше по-силно от тях, то знаеше всякакви чудеса, то можа да ги победи и да се освободи така бързо от тях. И сега всички я гледаха с почитание, но и с яд и закана да я хванат пак.

А Жег щастлив и унесен следеше как тя се носи високо към облаците, и сърцето му примираше от радост.

Същата вечер Жег пак излезе край залива, дето тя бе хванала въдицата им и за пръв път бе им заговорила. Нещо му подсказваше, че тук някъде ще може да я види пак. Но тая вечер тя не се яви. Чак на другия ден сутринта, чу шум и видя от към планината да се носи из въздуха чудното момиче. Тя правеше леки кръгове с ръцете си, на които имаше крила, спускаше се и се издигаше като че търсеше някого. И като зърна Жег, тя се спусна право към него. Сърцето му заби. Той разбра, че тя бе търсила него. Тя кацна до него и нежно стисна ръката му.