Емил Коралов - Хората на бъдещето

Бащата на Ли разпитва дълго Жег за техния живот, за земята и за всичко, което ставаше по нея.

— Виж ти — каза той след разказа на Жег, — значи на тая земя не живеят диви племена, а културни хора. Точно такива, каквито са били на нашата планета хората преди хиляда години.

— Преди хиляда години! — извика Жег.

— Да, в нашите книги е записано, че преди хиляда години и у нас не са познавали всички тия изобретения, които имаме днес, но са имали вече радиоапарати, телефони и разни други изобретения — е, разбира се, не така съвършени като днешните наши апарати. Приличали са на тези, за които ти казваш, че използувате на вашата земя.

Жег също разпитваше за небесните жители и за живота на тяхната планета.

— Как се казва тя? — попита той.

— Нашата земя ние наричаме Зия.

— Зия — прошепна Жег. — Коя ли ще е тя?

Жег се замисли.

— Хубаво ли се живее там? — попита той.

— Прекрасно! — отговори Ли — само…

— Само какво?…

— Само — Ли погледна баща си.

— Това не можем още да кажем, това е наша тайна — отговори замислено бащата на Ли и за първи път Жег го видя как се намръщи. — Има нещо, заради което сме дошли на вашата планета — изговори мрачно бащата на Ли, макар, че и сега гласът му звучеше като песен. — Но това не можем да ти кажем. И затова бихме искали ти да пазиш в тайна, че сме тук и кои сме.

В това време в залата влязоха още трима мъже, също тъй с пурпурночервени бради като бащата на Ли.

Но те не се зарадваха на Жег, а се намръщиха.

Като поговори малко с тях, бащата на Ли каза на Жег.

— Трябва да ти съобщя нещо неприятно. От сега нататък ти вече не можеш да се върнеш при родителите си. Трябва да останеш при нас…

Жег побледня.

— Да остана тук? Завинаги?

— Не, не съвсем завинаги, — отговори бащата на Ли — но ти не можеш без нас да излизаш вече от нашия кораб. Такъв е нашият закон.

— Но защо? — попита Жег. — Аз не ще издам тайната ви!

— Все едно, ти вече не можеш да си отидеш.

Жег погледна Ли.

— Ти знаеше ли, че не мога вече да изляза, когато ме доведе? — попита той.

— Да — отговори тя.

— И въпреки това ме доведе!…

Ли наведе глава.

— На мен също ми забраниха да излизам вече — прошепна тя — и затова исках ти да бъдеш тук.

Жег не каза нищо. Той не знаеше да се радва ли, че ще остане постоянно с прекрасната Ли, или да тъжи за свободата си и за баща си, за родната си къща. Беше му мъчно и все пак той беше неизказано щастлив.

От тоя час вече Жег не знаеше кога е ден и кога е нощ и колко време е в небесния кораб. През всичкото време вътре беше светло, той спеше сломен от умора и се събуждаше от вълшебна музика, която се разнасяше из кораба. Живееше като в приказка. Ли постоянно се явяваше и тя беше за него като изгрев слънце.

А през това време небесните жители постоянно излизаха от кораба и от океана и по цели дни правеха снимки из островите и по континенталните брегове около океана. Жег виждаше снимките, които те донасяха и прожектираха на големи стъклени екрани. Снимките им представляваха разни интересни кътчета от земята и всички бяха в истинските си естествени цветове. Такива хубави кинематографически снимки Жег никога не беше виждал.

— Защо са ви всички тези снимки? — питаше той Ли.

— Като се върнем един ден на нашата земя — отговаряше Ли — да покажем какво сме видяли и намерили на вашата земя. Нашето пътуване е научно и освен това ние имаме и друга важна задача, търсим…

Но тя млъкна и пак не доизказа какво търсят небесните хора на земята…

А дните минаваха, нейният баща и неговите другари, които бяха повече от десетина души излизаха често от кораба и понякога се връщаха с разни парчета руда в ръце. Постоянно изследваха рудите в една голяма химическа лаборатория, която имаха в междупланетния си кораб и все не бяха доволни от нещо.

Най-сетне един ден те донесоха пак една такава руда и след като правиха разни опити, всички нададоха радостни викове. Бяха отрили нещо, което много ги интересуваше, което беше за тях много важно.

Бащата на Ли отиде засмян при Жег и му каза:

— Скоро ще те пуснем. Ние открихме, което търсим и като си донесем достатъчно от тая руда ще те пуснем при твоите. — И той му показа едно парче руда.

— Ха — извика Жег, — че вие тези ли камъни търсите?! Аз знам на едно място цели скалисти грамади от тях!

— Къде? — извикаха в един глас небесните учени.

— На един остров, съседен на нашия. Ходил съм там за риба и съм ги виждал.