Емил Коралов: Хората на бъдещето

Така, необезпокоявани от нищо, двамата се носиха дълго, плуваха и бродиха из морското дъно. На едно място видяха никакви големи сандъци и развалини.

— Тук ли живеете, Ли? — попита Жег.

— Не — кимна отрицателно тя с глава.

Тя също за пръв път виждаше тия развалини. Друг път не беше минавала от тук. Те се заеха да ги разглеждат и Жег разбра, че това са останките на някой потънал кораб.

Той почна да се рови из парчетата от железа, които еднички бяха останали на дъното и едва не скочи от смайване.

— Злато! — извика той и грабна едно малко сандъче, в което видя да блестят златни монети.

Ли го гледаше учудено. Тя не можеше да разбере, защо той толкова се зарадва, но му позволи да вземе сандъчето с себе си. Ли се обади по телефончето си. С него си определяше пътя. Така най-сетне стигнаха до едно хълмче, една издатина на дъното. Върху това хълмче като някакъв небостъргач, повален на една страна, се беше разположил огромен цепелин, няколко пъти по-голям от цепелините, които Жег беше виждал да прехвъркват океана. Стените му излъчваха странна синкава светлина и озаряваха широко дъното наоколо, затова тук бе светло като ден.

— Но, това е небесният змей! — мислеше Жег. — Същият който аз и всички видяхме да пада от небесата. Значи Ли ми е казала истината, че е жителка на небесата. — И, като вървеше с чудното момиче, отново Жег помисли, че всичко това е сън и като се събуди няма да има вече нито морско дъно, нито магическа дреха, която служи и за летене и за слизане под водата, нито дивното момиче, нито тоя нечувано голям цепелин.

Но без да знае чувствата на Жег, Ли го заведе до една стълбичка, натисна някакво копче, една врата се отвори и двамата заедно с една вълна от вода се вмъкнаха в небесния кораб. Намериха се в тесно коридорче, облечено с метал, вратата зад тях се затвори, водата от коридорчето веднага се отля чрез тръба навън и двамата, останали на сухо, спокойно отвориха друга врата и влязоха в широка зала. Като че не бяха в кораб под водата, а в богато наредена къща.

Жег се спря на прага смаян. Никъде той не видя ламба, а вътре цялата зала се къпеше в мека чудесна светлина. Обстановката беше проста, имаше маси и столове, просто направени от някакъв метал, но така красиви и изящни, каквито никога Жег не можеше да си представи.

Ли и той снеха качулките си. Той вдъхна дълбоко. Пътешествието под водата се беше свършило, и те се намираха във въздушна среда. Жег се оглеждаше наоколо смаян. Всички предмети бяха от метал и някакво друго вещество, което приличаше на дърво, но приличаше и на метал.

— Това е желязно дърво — каза му Ли. — Ние произвеждаме от дърво едно вещество, което е хубаво като метал.

В същата минута една врата се отвори и един възрастен човек с пурпурна брада и също тъй нежни и хубави очи като на Ли, влезе в залата.

— Татко! — извика Ли на техния език. — Ето моя приятел от тая планета. Той е много добър, татко, аз ти говорих за него. Той не даваше неговите другари да ми сторят зло. Доведох да види нашия кораб и да ти разкаже сам за своята земя.

Бащата на Ли сложи ръка на рамото на Жег, което беше знак на приятелство и тримата седнаха около една маса.

Веднага Ли натисна едно звънче и едно ново чудо се показа пред Жег. Един човек от метал, който се движеше като жив, се спря, сякаш чакаше заповеди. Ли му каза нещо и след малко той се върна с голяма метална чиния, пълна с плодове. Постави плодовете на масата и все така тихо, все тъй внимателно — като жив човек — излезе от стаята.

— Какво е това? Какъв е този човек? — попита Жег.

— Това е нашият слуга. На нашата планета слугите ни са хора от метал; те могат да вършат всичко, което пожелаем. Те вършат всичката черна работа в живота. Нима вие нямате такива слуги?

— Не — отговори Жег, — у нас живите хора вършат всичко.

— Опитай сега нашите плодове — каза Ли. — Ние сами ги правим.

— Как сами ги правите? Не растат ли по дърветата?

— Растат, но каквито плодове ние искаме, такива порастват по дърветата.

Жег посегна, взе един от плодовете. Той имаше тънка кожица, а вътре беше сочен като портокал, но имаше пурпурен цвят. Жег хапна малко и усети такава сладост, каквато не беше усещал от никой земен плод.

— Колко прекрасен е тоя плод — прошепна той.

— Вземи си още един, Же.

Жег си взе един пурпурен портокал, но не го изяде, а каза, че ще го занесе на майка си и на баща си. Като чу това, бащата на Ли се засмя и му каза, че ще му даде цяла торба да си занесе вкъщи.