Емил Зола - Тайните на Марсилия

Как така! Някакъв си буржоа бе посмял да завърти главата на племенницата на един Казалис. Беше я отвел със себе си и в този момент двамата любовници се скитаха някъде по пътищата. Скандалът трябваше да се раздуха. Някой незначителен човек би предпочел може би да потули шумотевицата, но не и един Казалис, депутатът, милионерът, който бе достатъчно влиятелен и горд да говори високо и да не се черви от позора на близките си.

Какво значение имаше честта на едно младо момиче! Всички можеха да знаят, че Бланш дьо Казалис е била любовница на Филип Кайол, но никой не трябваше да казва, че му е жена, че е встъпила в неравен брак с един бедняк без име и титла. Честолюбието изискваше момичето да остане опозорено и позорът му да бъде изписан по всички стени на Марсилия.

Господин Дьо Казалис заповяда на всички кръстовища в града да се окачат обяви, в които обещаваше награда от десет хиляди франка на онзи, който доведе племенницата му и нейния съблазнител с вързани ръце и крака. Именно така се пишеше в обявите за изгубени породисти кучета. Още по-силен отзвук получи скандалът във висшето общество. Господин Дьо Казалис не се щадеше да излива гнева си навсякъде. Беше пуснал в ход всичките си влиятелни връзки сред духовенството и аристокрацията. В качеството на настойник на Бланш, която бе сираче и чието наследство управляваше, той подтикваше съдебното дирене и подготвяше бъдещия процес. Сякаш си бе поставил за цел да направи грандиозна реклама на предстоящ спектакъл.

Една от първите мерки, които взе, бе да се арестува майката на Филип Кайол. Когато пред нея се яви кралският прокурор, горката жена отговори, че не знае какво е станало със сина ѝ. Смущението, безпокойството, майчиният страх, от които езикът ѝ се преплиташе, бяха изтълкувани като доказателство за съучастие. Затвориха я като заложница с надеждата, че синът ѝ ще се яви да я освободи.

При новината за арестуването на майка му Мариус обезумя. Знаеше, че тя е с крехко здраве, и с ужас си я представи в голата ледена килия; тя щеше да умре там, измъчвана от страдание и отчаяние.

В началото Мариус също имаше неприятности. Но твърдите му отговори и гаранцията на работодателя му, собственика на кораби Мартели, го спасиха от затвора. Искаше да остане свободен, за да се бори за спасяването на семейството си.

Постепенно праволинейният му ум видя ясно фактите. Най-напред, смазан от вината на Филип, осъзнаваше единствено непоправимия грях на брат си. И се бе смирил, мислеше единствено как да успокои чичото на Бланш, как да му даде възможно най-пълно удовлетворение. Но твърдостта на господин Дьо Казалис и скандалът, който той подклаждаше, разбунтуваха младежа. Бе видял бегълците, знаеше, че Бланш следва Филип по собствена воля, и с негодувание посрещна обвинението в отвличане. Около него се сипеха обидни думи; брат му бе наречен злодей, безчестник; не пощадиха и майка му. С присъщото си чувство за справедливост той започна да защитава любовниците и застана на страната на виновните, против правосъдието. А и шумните жалби на господин Дьо Казалис го дразнеха. Той казваше, че истинската болка е мълчалива, че когато на карта е поставена честта на едно момиче, за това не бива да се крещи по площадите. Всичко това казваше не от желание да спаси брат си от наказанието, а защото чувствителността му бе засегната от цялата тази пропагандна шумотевица, която се прибавяше към позора на момичето. Той знаеше откъде идва гневът на господин Дьо Казалис: нападайки Филип, депутатът нападаше не толкова съблазнителя, колкото републиканеца.

В един миг бе обладан от ярост. Роднините му го обиждаха, майка му бе хвърлена в затвора, преследваха брат му като диво животно, обливаха с кал чувствата му към най-близките. И той се разбунтува срещу цялата тази несправедливост. Виновник бе не само амбициозният любовник, избягал с богато момиче, виновник бе и този, който насъскваше цяла Марсилия и който, за да задоволи честолюбието си, щеше да използва цялата си власт. Правосъдието бе натоварено да накаже първия. Мариус искаше рано или късно да направи същото с втория, а в очакване на този миг се постара да попречи на плановете на Дьо Казалис и да разклати репутацията му на богаташ и благородник.

От този момент започна трескава дейност, чиято цел бе спасението на брат му и майка му. Най-лошото беше, че не знаеше какво става с Филип. Два дни след бягството бе получил от него писмо, в което го молеше да му изпрати хиляда франка за път. Писмото имаше клеймо от Ламбеск. Там Филип бе приет гостоприемно за няколко дни от господин Дьо Жирус, стар приятел на семейството. Господин Дьо Жирус, син на бивш член на парламента от Екс, бе роден в разгара на революцията. От първите си минути бе вдишвал огнения дъх на революцията от 1789 и този плам непрекъснато кипеше в кръвта му. Чувстваше се неудобно в Екс; аристокрацията в този град му се струваше безкрайно честолюбива и изключително бездейна, затова той я осъждаше строго и предпочиташе да живее далеч от тези среди. Праволинейният му и логичен ум се бе примирил с фаталния ход на времето. Той дружелюбно бе подал ръка на народа, бе възприел промените в съвременното общество. По едно време бе мечтал да създаде фабрика и да се откаже от графската си титла, като я замени с тази на индустриалец, чувствайки, че в наши дни няма други благородни качества освен труда и таланта. Предпочиташе да живее сам, в уединение. Прекарваше по-голямата част от годината в малко имение близо до градчето Ламбеск. Именно там бе приел бегълците.