Емил Зола - Терез Ракен

Наивно вярвах, че този роман може да излезе без предговор. Имам обичая да изразявам ясно мислите си, да наблягам дори върху най-дребните подробности на това, което пиша и се надявах да ме разберат и оценят, без да давм предварително обяснения. Изглежда съм се лъгал.

Критиката прие тази книга грубо, с възмущение. Някои добродетелни хора изразиха своето отвращение в не по-малко добродетелни вестници, като едва ли не я хванаха с щипци, за да я хвърлят в огъня. Дори нищожните литературни вестничета, които всяка вечер дават сведения какво е станало в спалните и будоарите, си запушиха носа, говорейки за нейната мръсотия и смрад. Ни най-малко не се оплаквам от този прием, напротив, очарован съм, че моите събратя притежават такива чувствителни девически нерви. Разбира се, творбата ми е на разположение на моите съдници и аз не мога да възразя, щом те я намират противна. Неприятно ми е единствено, че сякаш нито един от непорочните журналисти, които са се ичервявали, четейки „Терез Ракен“, не е вникнал в този роман. Ако бяха вникнали в него, може би щяха да се изчервят още повече, но поне сега щях да изпитвам дълбокото задоволство, че с право са се отвратили. Безкрайно дразнещо е да слуша човек как честни писатели отричат покварата, след като е дълбоко убеден, че те всъщност сами не знаят какво точно отричат.

Така че ще трябва сам да представя творбата си на своите съдници. Ще бъда кратък, целта ми е единствено да избегна за в бъдеще недоразуменията.

В „Терез Ракен“ исках да изучавам темпераменти, а не характери. Това е основата на цялата книга. Избрах лица, които са водени изцяло от своите чувства, лишени са от воля и във всички действия през живота си те се подчиняват единствено на зова на своята плът. Терез и Лоран са изродени човешки същества, нищо повече. Стремях се да проследя как те постепенно и бавно се разкъсват от своите страсти, от подтиците на инстинкта, от мозъчните промени, появили се след някоя нервна криза. Любовта на моите двама герои е задоволяване на една нужда; извършеното от тях престъпление произтича от прелюбодеянието им и те го приемат тъй, както вълците приемат смъртта на овцете; и накрая това, което си позволих да нарека техни угризения, е всъщност обикновено объркване в организма, неиздръжливост на обтегнатата до скъсване нервна система. Веднага признавам, че тук липсва всякаква душевност, аз сам желаех това.

Надявам се, че моята цел, която бе преди всичо научна, започва да става по-ясна. Когато моите двама герои — Терез и Лоран — бяха създадени, аз самоволно си поставих някои въпроси и отговорих на тях, опитах се например да обясня, странното единение, което може да се осъществи между два различни темперамента, показах дълбоките изменения, настъпили у една сангвинистична натура при допира с една нервна натура. Ако романът бъде внимателно прочетен, ще се установи, че всяка глава всъщност изследва някой по-особен физиологичен случай. Накратко казано, имах едно единствено желание: разполагайки с един силен мъж и една неудовлетворена жена, търсех в тях звяра, виждах само този звяр, запокитих ги в едно жестоко премеждие и внимателно отбелязвах усещанията и действията на тези същества. Просто извърших върху две живи тела изследователската работа, която хирурзите извършват върху трупове.

Ще признаете колко тежко, след като човек е приключил подобна работа и все още е изцяло завладян от аскетичните радости, които предизвиква търсенето на истината, да чуе как хората го обвиняват, че единствената му цел е била да нарисува безнравствени картини. Положението ми е сходно с положението на онези художници, които изобразяват голи тела, без да изпитват ни най-малко желание и остават безкрайно изненадани, когато някой критик се възмути от голата плът в творбите им. Докато пишех „Терез Ракен“, аз забравих света, потопих се в точното и подробно копие на живота, увлякох се да анализирам човешкия механизъм и уверявам ви, че жестоката любов на Терез и Лоран за мен ни най-малко не беше неморална, не представляваше нищо, което да подтиква към низки страсти. Човешкият облик на моделите изчезваше, както изчезва пред очите на рисувача, пред когото се е свила гола жена и който мисли единствено как да пресъздаде тази жена върху платното си, съблюдавайки истинноста на техните цветове и очертания. Затова се изненадах толкова като чух как наричат творбата ми купчина кал, локва кръв, бунище гадост и знам ли още какво. Известна ми е играта на критиката, аз също съм участвал в нея; но признавам, че единството на нападението донякъде ме обърка. Как, нима нито един от моите събратя не бе се опитал поне да обясни моята книга, ако не да я защити! Сред хора от гласове, които крещяха: „Авторът на Терез Ракен е истеричен мръсник, който изпитва удоволствие от порнографията“, напразно чаках глас, който да отвърне: „Не е така! Този писател е обикновен изследовател, който действително се е самозабравил сред човешката гнусота, но нали и лекарят забравя себе си в дисекционната.“