Емил Зола - Тайните на Марсилия

В последните дни на май 184... един мъж на около тридесет години вървеше с бързи крачки по широка алея в предградието Сен Жозеф на градчето Егалад. Беше оставил коня си в съседното село и сега се насочваше към голяма солидна къща от рода на онези селски замъци, каквито често се срещат в хълмистите райони на Прованс.

Мъжът заобиколи къщата и навлезе в боровата горичка зад нея. Седна на земята, като от време на време трескаво разтваряше клоните по дърветата и хвърляше поглед към пътеките. Личеше си, че с нетърпение очаква някого. Често ставаше, правеше няколко крачки, после отново сядаше развълнуван.

Имаше странна външност; бе висок на ръст, с широки черни бакенбарди. Продълговатото му красиво лице с енергични черти излъчваше необуздана смелост. Изведнъж погледът му се проникна от нежност, пълните му устни се разтеглиха в широка усмивка. От къщата излезе млада девойка и леко приведена, сякаш се криеше от някого, изтича към боровата горичка.

Задъхана, поруменяла, тя дойде под дърветата. Изглеждаше едва на шестнадесет години. Изпод панделките на сламената шапка се усмихваше весело и боязливо юношеско лице. Русите ѝ коси бяха разпилени върху раменете; притиснала малките си ръце към гърдите, тя се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце.

– Защо ме карате да чакам толкова, Бланш! – възкликна младият мъж. – Вече мислех, че няма да ви видя.

След тези думи той я сложи да седне до себе си върху мъха.

– Простете ми, Филип – отговори девойката. – Чичо отиде в Екс да купи един имот, не можах обаче да се отърва от гувернантката си.

Любимият ѝ я прегърна и двамата се унесоха в дълъг, изпълнен с нежни и глупави думи разговор. Бланш беше едно голямо дете, което си играеше с любимия, както би играла с някоя от куклите си. Филип, пламенен и мълчалив, притискаше до себе си девойката и я гледаше с онази необузданост, която пораждат само амбицията и страстта.

Седяха, забравили за света около тях. Когато вдигнаха глави, забелязаха неколцина селяни да минават по близката пътека и да ги гледат усмихнати. Бланш уплашено се отдръпна от любимия си.

– Свършено е с мен! – пребледня тя. – Тези хора ще кажат на чичо. Ах, за Бога, спасете ме, Филип!

Младият мъж скочи пъргаво.

– Ако искате да ви спася – разпали се той, – последвайте ме! Елате, ще избягаме заедно! А утре чичо ви ще даде съгласието си да се оженим. И вече цял живот ще бъдем заедно...

– Да избягаме, да избягаме... – повтаряше момичето. – Ах! Нямам сили да го направя. Много съм слаба и страхлива...

– Аз ще бъда до теб, Бланш... Ще живеем в любов.

Без да слуша и да отговаря, Бланш отпусна глава на рамото на Филип и продължи тихо:

– Ох, страх ме е, ще ме пратят в манастир. Ще се ожениш ли за мен, ще ме обичаш ли винаги?

– Обичам те... Ето, падам на колене.

Бланш затвори очи и покорно заслиза по хълма с бързи крачки, хванала под ръка Филип. После за последен път се обърна да види къщата, която напускаше. От силното вълнение очите ѝ бяха пълни със сълзи. Минутата на нерешителност и колебание се бе оказала достатъчна да я хвърли в ръцете на младия мъж. Тя му се доверяваше изцяло. Обичаше Филип, както пламенно и безумно обича младото неопитно сърце.

Бягаше като пансионерка, доброволно, без да мисли за ужасните последствия. А Филип я отвеждаше, опиянен от победата си, тръпнещ от мисълта, че тя върви до него.

Първо реши да отиде до Марсилия, за да намери карета, но се изплаши да я остави сама на пътя и предпочете да я заведе пеша до селото, в което живееше майка му. То беше на повече от миля разстояние и се намираше в предградието Сен Жюст.

Наложи се Филип да изостави коня си и двамата влюбени тръгнаха с решителна крачка. Пътят им минаваше през ниви, ливади, борови горички. Движеха се бързо, прекосявайки напряко полята. Беше около четири часът. Ослепително яркото слънце сипеше пред тях снопове светлина. Те бягаха, тласкани от лудостта си. Селяните, които срещаха по пътя, вдигаха глави и гледаха с учудване двамата бегълци.

За час стигнаха до селото, в което живееше майката на Филип. Изтощена до краен предел, Бланш седна на една каменна пейка до вратата, а през това време Филип отиде да отпрати любопитните. После се върна и я отведе в стаята си. Беше помолил градинаря Ейас, който работеше при майка му този ден, да отиде в Марсилия за карета.