Емил Зола - Тайните на Марсилия

Двамата живееха в квартала на бедните. Каде беше станал голям здравеняк и работеше на пристанището. Разхубавената Фин, вече истинска жена, бе енергична като всички марсилки. Беше продавала на Кайолови цветя, познаваше ги, затова им говореше с онази нежна фамилиарност, която се дължи на топлия климат и мекия говор на Прованс. А освен това Филип толкова често бе купувал от нея рози напоследък, че при всяко негово появяване тя бе започнала да усеща лека тръпка. Вечно влюбеният младеж се шегуваше с нея, гледаше я как се изчервява, подхвърляше ѝ мимоходом нещо като любовно обяснение просто да не загуби ухажорския си навик. И младото неопитно момиче, което досега бе отхвърляло всякакви кандидати, се хвана на тази уловка. Нощем копнееше за Филип и с тревога се питаше за кого са всички цветя, които тя му продаваше.

Когато Мариус се приближи до нея, тя бе силно изчервена и развълнувана. Почти не я виждаше зад букетите ѝ. Изглеждаше възхитително свежа под дантелите на малкото си боне.

– Господин Мариус – започна колебливо тя, – вярно ли е това, което хората цяла сутрин говорят тук?... Че вашият брат е избягал с някаква госпожица?

– Кой казва това? – живо попита Мариус.

– Ами всички... Носят се слухове.

И понеже младежът бе не по-малко развълнуван от нея и мълчеше, продължи с лека горчивина:

– Казаха ми, че господин Филип бил донжуан. Вярно е, че обича да омайва с приказките си.

Девойката едва сдържаше сълзите си. После добави с по-мек глас, в който сс долавяше болезнено примирение:

– Виждам, че сте разстроен. Ако имате нужда от мен, потърсете ме.

Мариус я погледна и разбра защо е толкова развълнувана.

– Вие сте чудесно момиче! – възкликна той. – Благодаря ви, може би ще се възползвам от помощта ви.

Стисна ѝ силно, приятелски ръката и се отправи бързо към абат Шастание, който го очакваше на края на тротоара.

– Нямаме време за губене! Слухът за авантюрата вече се носи из Марсилия... Да вземем карета!

Когато пристигнаха в Сен Барнабе, бе вече нощ. Намериха само жената на градинаря Ейас да плете в малката стаичка. Спокойно им съобщи, че господинът и госпожицата били уплашени и тръгнали пеша към Екс. Добави, че синът ѝ заминал с тях, за да им показва пътя.

Ето че последната надежда бе изгубена. Мариус се завърна сломен в Марсилия, без да обръща внимание на окуражителните думи на абат Шастание. Мислеше си за фаталните последици от лудостта, обзела Филип. Какви ли нещастия щяха да сполетят семейството му?

– Дете мое – каза му на сбогуване свещеникът, – аз съм само един беден човек. Но можете да разчитате на мен. Ще се моля на Бог за вас.

Бягството на любовниците бе в сряда, а в петък вече цяла Марсилия говореше за авантюрата. По портите се събираха клюкарки, които украсяваха разказите си с драматични коментари; аристокрацията кипеше от негодувание, буржоазията открито се надсмиваше. Господин Дьо Казалис в гнева си бе отишъл толкова далеч, че според думите му бягството на неговата племенница бе невероятен скандал.

Проницателните умове лесно разбираха откъде идва яростта му. Като депутат от опозицията господин Дьо Казалис бе избран в Марсилия с мнозинство, съставено от няколко либерали, свещеници и благородници. Почитащ законите, потомък на един от най-старите родове в Прованс и усърден поклонник на всемогъщата църква, той бе изпитал чувство на най-дълбока погнуса, когато трябваше да ласкае и да се кланя на либералите, за да разчита на гласовете им. За него тези хора бяха селяци, слуги, които би трябвало да бъдат публично бити. Необузданата му гордост страдаше от мисълта, че трябва да се принизи до тях.

Но бе принуден да склони глава. Либералите шумно разгласиха за услугата, която му бяха направили. Веднъж си бе позволил с пренебрежение да говори за помощта им; те веднага споменаха, че ще попречат на избора му и ще представят свой кандидат. Притиснат от обстоятелствата, господин Дьо Казалис спотаи омразата дълбоко в сърцето си, като си обеща един ден да отмъсти за това. Започнаха безкрайни интриги, оттук и оттам се опитаха да спечелят гласове, в кампанията се включи духовенството и в крайна сметка благодарение на хилядите поклони и обещания господин Дьо Казалис бе избран.

И ето че сега един от водачите на либералната партия, Филип Кайол, попадаше в ръцете му. Най-после му се удаваше възможност да стовари омразата си върху един от онези "селяндури", които бяха подпомогнали избирането му за депутат. Този щеше да плати за всичко. Семейството му щеше да бъде разорено и опозорено; самият той щеше да отиде в затвора; замаян от любовния си сън, щеше да се стовари върху килийния сламеник.