Емил Зола - Тайните на Марсилия

– Аз съм на ваше разположение... – Ръцете и главата на нещастния човечец трепереха от старост. – Как бих могъл да помогна на клетото дете?

– Господине – отвърна Мариус, – аз съм брат на лудия младеж, който е избягал с госпожица Дьо Казалис. Заклех се да поправя грешката, да потуля скандала. Бихте ли ме подкрепили?... Момичето ще бъде опозорено, ако чичо ѝ вече е предал случая на правосъдието. Идете при него, постарайте се да усмирите гнева му, кажете, че ще му върнат племенницата.

– Защо не доведохте с вас това дете? Познавам силата на господин Дьо Казалис. Той ще иска доказателства.

– Именно тази сила изплаши брат ми... Впрочем не е време точно сега да размишляваме. Фактите са ужасяващи. Повярвайте ми, аз също съм възмутен като вас и разбирам какво зло е извършил брат ми... Но, за Бога, да побързаме!

– Добре – съгласи се простичко абатът. – Ще ида където пожелаете!

Тръгнаха по булевард "Кордри" и пристигнаха на улица "Бонапарт", където се намираше градската къща на депутата. На другия ден след отвличането господин Дьо Казалис се беше върнал в Марсилия, обзет от страшен гняв и отчаяние.

Абат Шастание спря Мариус пред вратата на къщата.

– Не се качвайте! Посещението ви може да се изтълкува като оскърбление. Оставете на мен. Чакайте ме тук!

Почти един час, който му се стори безкраен, Мариус се разхожда трескаво по тротоара. Колко би искал да се качи, сам да обясни всичко, да помоли за прошка от името на Филип. А трябваше да стои бездейно, в тревожно очакване, докато там, в къщата, се разиграваше истинска трагедия. Най-после абат Шастание излезе. Беше плакал, очите му бяха зачервени.

– Господин Дьо Казалис не иска нищо да чуе – устните му трепереха. – Заварих го страшно разгневен. Вече е бил при кралския прокурор.

Горкият свещеник премълча за това как господин Дьо Казалис го бе приел с най-тежки упреци, изливайки върху него гнева си, обвинявайки го в яда си, че е давал лоши съвети на племенницата му. Абатът се бе навел, почти паднал на колене, без да сс защитава, за да моли прошка за другите.

– Кажете ми всичко! – Мариус беше отчаян.

– По всичко личи, че селянинът, у когото брат ви е оставил коня си, е упътил господин Дьо Казалис. Тази сутрин той е подал жалба и домът ви на улица "Сент" е бил обискиран, както и този на майка ви в Сен Жюст.

– Господи! – възкликна Мариус.

– Господин Дьо Казалис се е заклел да унищожи семейството ви. Напразно се мъчих да го вразумя. Казва, че ще арестува майка ви...

– Майка ми!... Но защо?

– Твърди, че е съучастничка, че е помогнала на брат ви да отвлече госпожица Бланш.

– Какво да правим? Как да докажем, че всичко това не е вяр-но?... Ах, горкият Филип! Ще уморят майка ни!

Мариус се разрида, обхванал глава с ръце. Абат Шастание гледаше трогнат това отчаяние. Долавяше добротата и почтеността на клетия младеж, който плачеше насред улицата.

– Е, хайде, кураж, синко.

– Колко сте прав, отче – възкликна Мариус, – именно от кураж имам нужда. Тази сутрин бях истински страхливец. Трябваше да измъкна момичето от ръцете на Филип и да го върна на чичо ѝ. Един вътрешен глас ми казваше да извърша тази справедливост и Бог ме наказа за това, че не го послушах... Но те ми приказваха за любов, страст, женитба. Аз просто се разчувствах.

За миг настъпи мълчание.

– Слушайте – изведнъж предложи Мариус, – елате с мен. Ако сме двамата, ще съумеем да ги разделим.

– Добре, съгласен съм – отговори абат Шастание.

Без да търсят карета, те се отправиха по улица "Брьотьой", покрай канала, по Ке Наполеон, изкачиха се по улица "Канбиер". Вървяха безмълвно, с широки крачки. Когато стигнаха до улица "Сен Луи", един ясен глас та накара да извърнат глави. Беше Фин, цветарката, която викаше Мариус.

Жозефин Кугурдан, която всички галено наричаха Фин, бе едно от онези тъмнокоси, дребнички и пълни деца на Марсилия, чиито фини черти са запазили нежната чистота на гръцкия тип.

Имаше кръгла глава и леко приведени рамене. Върху бледото ѝ лице, изгубено сред гъстите черни къдрици, бе изписана весела насмешка; в големите тъмни очи можеше да се долови моментното ѝ настроение. Беше между двадесет и две и двадесет и четири годишна.

Останала сираче на петнадесет години, тя трябваше да се грижи за десетгодишното си братче. Смело продължи професията на майка си и само три дни след погребението, все още обляна в сълзи, зае мястото ѝ в павилиончето на улица "Сен Луи", в което с тъжни усмивки продаваше букети. Малката цветарка бързо стана любимка на Марсилия. Хората казваха, че цветята ѝ ухаят по-нежно от тези на другите. Ухажорите се нареждаха на опашка и тя бързо продаваше своите рози, карамфили и теменужки. Благодарение на това успя да отгледа брат си Каде, а когато той навърши петнадесет години, му намери работа в една пристанищна кантора за пренасяне на товари.