Емил Зола - Терез Ракен

Нае за четиристотин франка годишно малка къща с градина, достигаща до Сена. Закътано, усамотено жилище, подобно на манастир; към това отшелническо убежище водеше тясна пътека сред обширни ливади. Прозорците гледаха от едната страна към реката, а от другата — към пустинните крайбрежни хълмове. Добрата жена, преминала вече петдесетте, се затвори в тази пустош, наслаждавайки се на безметежната радост да бъде между сина си Камий и племенницата си Терез.

Камий беше вече двадесетгодишен. Майка му го гледаше като малко момче. Тя го обожаваше, защото неведнъж го беше изтръгвала от ноктите на смъртта през детството му, изпълнено със страдания. Детето бе преболедувало не една треска, изкарало всевъзможни детски болести. Госпожа Ракен бе воювала упорито цели петнадесет години срещу тези ужасни беди, които връхлитаха една след друга, за да й отнемат сина. Тя ги победи всички с търпение, с грижи, с обожание към сина си.

Камий порасна, спасиха го от смъртта, но непрестанните заболявания бяха разнебитили тялото му. Понеже растежът му бе забавен, той остана дребен и хилав. Движенията му бяха вяли, отпуснати. Майка му още повече го обичаше поради тази слабост, която просто го превиваше. Тя гледаше клетото му бледо личице с победоносна нежност, мислейки си че му е дала живот повече от десет пъти.

В редкия отдих между две болести детето посещаваше едно търговско училище във Вернон. Там научи писане и смятане. Познанията му се ограничаваха в четирите правила и твърде повърхностна подготовка по граматика. По-късно взе допълнителни уроци по писане и счетоводство. Госпожа Ракен се тревожеше, когато я съветваха да изпрати сина си в колеж; беше убедена, че той ще умре далеч от нея, че книгите ще го убият. Камий остана невежа и невежеството му сякаш още повече увеличи безпомощността му.

На осемнадесет години, смъртно отегчен от безделие и от прекалените грижи, с които го обграждаше майка му, той постъпи на работа при един търговец на платове. Печелеше по шестдесет франка месечно. Беше с неспокоен дух и не можеше да търпи леността. Затова се почувства по-доволен, по-добре с оскотяващата чиновническа работа, която го принуждаваше да се прегъва по цял ден над фактури и безконечни сборове, чиито цифри пресмяташе бавно и търпеливо. Вечер, смазан от умора, с празна глава, той вкусваше безкрайната наслада от затъпяването. Трябваше да се скара с майка си, за да постъпи при търговеца на платове; тя искаше да го държи вечно при себе си, в пелени, далеч от житейските бури. Младежът заговори властно; той пожела да получи правото си на труд, както децата искат играчки, не като осъзнат дълг, а инстинктивно, като естествена потребност. Непрекъснатите нежности и преданост на майка му го бяха направили ужасен егоист; струваше му се, че обича тези, които го жалят и се грижат за него, а всъщност живееше сам, единствено за себе си, грижеше се за собственото си удобство, стремеше се с всички сили да си достави колкото може повече удоволствия. Когато ласкавата грижовност на госпожа Ракен съвсем му опротивя, той се хвърли настървено на първото попаднало му глупаво занимание само за да се избави от билки и чайове. А вечер, като се връщаше от работа, бягаше от къщи с братовчедка си Терез по брега на Сена.

Терез беше почти осемнадесетгодишна. Един ден, преди шестнадесет години, когато госпожа Ракен още държеше галантерийния магазин, брат й, капитан Дьоган, й донесе едно малко момиченце. Той идваше от Алжир.

Ти си леля на това дете — каза й той усмихнато, — Майка му умря… Аз не знам какво да го правя. Давам ти го.

Търговката взе детето, усмихна му се, целуна розовите му бузки. Дьоган остана една седмица във Вернон. Сестра му не го разпита почти нищо за момиченцето, което той й повери. Мимоходом узна, че малката е родена в Уран и майка й била изключително красива туземка. Един час преди да отпътува, капитанът й предаде свидетелство за раждане, с което признаваше Терез за своя дъщеря и й даваше името си. Капитанът замина и никой не го видя вече; няколко години по-късно бе убит в Африка.

Терез порасна, разделяйки леглото с Камий, под равнодушните грижи на леля си. Тя беше с желязно здраве, а се грижеха за нея като за хилаво дете; тъпчеха я с лекарствата, които вземаше братовчед й, държаха я в силно затоплената стая на малкия болен. Тя стоеше по цели часове приклекнала до камината, замислена, загледана втренчено в пламъците, без да мигне. Тази принудителна болнична обстановка я застави да се съсредоточи; тя свикна да говори шепнешком, да стъпва тихо, да стои мълчаливо и неподвижно на стола си с широко отворени, невиждащи очи. Но във всяко движение — щом вдигнеше ръка или щом пристъпеше, в нея се долавяше котешка гъвкавост, къси, силни мускули, енергия, страст, затаени дълбоко в потиснатата й природа. Един ден братовчед й падна от слабост; тя го вдигна и го пренесе в леглото с рязко движение и при тази проява на сила лицето й пламна в руменина. Затвореният живот, който водеше, и отпускащият режим не можаха да омаломощят тънкото й, здраво тяло. Само лицето й пребледня и доби лек жълтеникав оттенък, от което на тъмно изглеждаше почти грозно. Понякога тя заставаше на прозореца и съзерцаваше къщите отсреща, над които слънцето изливаше златните си лъчи.