Емил Зола - Тайните на Марсилия

Мариус бе затруднен от молбата на Филип. Имаше спестени не повече от шестстотин франка. За събиране на останалата част от парите започна кампания, която му отне два дни.

Една сутрин, когато съвсем се бе отчаял, го посети Фин. Предната вечер бе споделил затруднението си с цветарката, която след бягството на Филип срещаше много често. Тя непрекъснато го разпитваше има ли новини от брат му. Най-вече ѝ се искаше да разбере с него ли е госпожицата.

Фин сложи на масата петстотин франка.

– Вземете... – изчерви се тя. – Ще ми ги върнете по-късно... Тези пари бях отделила за брат си...

Мариус не искаше да ги приеме.

– Защо ми губите времето? – нежно го смъмри девойката.

– Трябва да се връщам бързо при букетите си. Ако сте съгласен, ще идвам всяка сутрин за новини.

И избяга.

Мариус изпрати хилядата франка. Не получи отговор и така живя цели петнадесет дни в пълно неведение за събитията. Знаеше само, че упорито търсят Филип. Сред народа се носеха невероятни, нелепи слухове, на които не искаше да вярва. Целият този тормоз му бе омръзнал и вече не се боеше от хорските сплетни. Никога не бе страдал толкова силно. Безпокойството го беше превърнало в силно изпъната струна: най-малкият слух го стряскаше; целият бе напрегнат, сякаш всеки момент очакваше някоя лоша новина. Разбра, че Филип е отишъл в Тулон, където за малко не е бил арестуван. Говореха, че след това бегълците се върнали в Екс. Там следите им се губеха. Бяха ли се опитали да преминат границата? Или оставаха скрити някъде из хълмистите местности? Никой не знаеше.

Безпокойството на Мариус се подсилваше от това, че напоследък бе занемарил работата си при господин Мартели. Би искал да се притече на помощ, да направи всичко възможно сам да спаси Филип, но дългът го приковаваше към бюрото му. Не смееше да напусне службата си, където се нуждаеха от него. Господин Мартели се отнасяше с бащинска загриженост към Мариус. Вдовец от дълги години, той живееше с една от сестрите си, която беше на двадесет и четири години. Чувстваше Мариус като свой собствен син.

На другия ден след скандала, раздухан от господин Дьо Казалис, собственикът на кораби повика младежа в кабинета си.

– Е, приятелю – обърна се той към него, – неприятна работа. Брат ви е загубен. Никога не ще можем да го спасим от ужасните последствия на лудостта му.

Господин Мартели беше член на либералната партия, в която се открояваше с южняшкия си темперамент. Някога бе имал работа с господин Дьо Казалис и познаваше много добре характера му. Честността и огромното богатство поставяха господин Мартели над всякакви атаки. Но именно на либерализма се дължеше гордостта и достойнството му никога да не си служи със сила. Посъветва Мариус да не предприема нищо, да изчака събитията; а когато битката започнеше, му обеща подкрепата си.

Мариус вече се канеше да му иска отпуск, когато една ранна сутрин Фин дотича при него обляна в сълзи.

– Господинът е арестуван! – ридаеше тя. – Намерили са го заедно с госпожицата в една вила в квартал Троа Бон Дийо, на миля от Екс.

И докато изпълненият с тревога Мариус слизаше, за да се увери, че новината наистина бе вярна, Фин, все още обляна в сълзи, се усмихна и прошепна:

– Слава Богу поне, че госпожицата вече не е с него.

Бланш и Филип напуснаха къщата на градинаря Ейас на стъмване, към седем и половина. През деня бяха видели полицаи на пътя. Уверяваха ги, че до вечерта ще бъдат арестувани, и страхът им ги прогони от първото убежище. Филип облече селска риза. Бланш взе от жената на градинаря рокля като онези, които носеха момичетата от народа – костюм от червена басма на малки букетчета и черна престилка. Покри гърдите си с жълто шалче на карета, а на главата си сложи тежка сламена шапка. Синът на стопанина, Виктор, петнадесетгодишно момче, ги преведе през полята до пътя за Екс.

Вечерта бе свежа. Над земята се надигаха топли вълни, от които отслабваше свежият полъх, идващ от Средиземно море. Там, където слънцето залязваше, небето бе яркочервено; останалата част отначало бе синьоморава, а после постепенно избледня и по него една по една блесваха звездите, подобни на трепкащи светлини на далечен град.

Бегълците вървяха бързо, с наведени глави, без да разменят нито дума. Искаха да стигнат възможно най-бързо сред безлюдните хълмове. В покрайнините на Марсилия срещаха редки минувачи, на които гледаха с подозрение. После пред тях се ширна полето и само в далечината се мяркаха пастири, застанали безмълвно и неподвижно сред стадата си.