Емил Зола - Тайните на Марсилия

– Мой дълг е да ви предам на правосъдието – продължи печално той. – Принадлежа към класата на благородниците, на която нанесохте обида. Слушайте, имам извън Ламбеск малка изоставена къщичка. Ще ви дам ключа от нея. Идете да се скрийте там, но не казвайте на никого къде отивате. Инак ще повикам полицията.

Така любовниците останаха почти осем дни в Ламбеск. Там живяха в уединение и спокойствие, нарушавано от време на време от внезапен страх. Филип бе получил от Мариус хиляда франка. Бланш се чувстваше като малка домакиня и любовниците с наслада се хранеха от една чиния.

Този нов живот изглеждаше сън за девойката. На моменти се чудеше защо бе станала любовница на Филип. Би искала да се върне при чичо си, но не смееше да го каже на висок глас.

Беше краят на празника Тяло Господне. Един следобед Бланш, която стоеше до прозореца, видя църковното шествие. Тя коленичи и започна да се моли. Въобрази си, че е в бяла рокля сред певиците, и сърцето ѝ се разкъса от мъка. Същата вечер Филип получи анонимно писмо. В него му съобщаваха, че на следващия ден ще бъде арестуван. Стори му се, че позна почерка на господин Дьо Жирус. И отново започна още по-тежко, още по-мъчително бягство.

Така започна истинска гонитба, бягство без минута покой, съпроводено с непрестанен ужас. Пришпорвани от страха, бегълците прекосиха надлъж и нашир Прованс. Непрекъснато си въобразяваха, че чуват тропота на галопиращи коне. Бягаха по цели нощи по големите пътища и трепереха през деня в мръсни странноприемници. Многократно се връщаха назад, без да знаят къде ще намерят някое тайно убежище.

В една страшна нощ те напуснаха Ламбеск и се отправиха към Авиньон. Мистралът духаше силно. Бяха наели малка двуколка. Вятърът заслепяваше коня. Бланш трепереше под тънката си басмена рокля. Стори им се, че виждат в далечината, при една от градските порти, полицаи, които следят кой влиза и кой излиза от града. Подплашени се върнаха обратно към Ламбеск, но само го прекосиха.

Когато пристигнаха в Екс, не посмяха да останат там и решиха на всяка цена да преминат границата. Там щяха да се снабдят с паспорти и да бъдат в безопасност. Филип познаваше един фармацевт в Тулон, затова решиха да минат през града с надеждата, че приятелят ще помогне за бягството.

Аптекарят, едър и усмихнат млад мъж на име Журдан, ги прие изключително сърдечно. Скри ги в собствената си стая и им каза, че веднага ще се опита да им набави паспорти. Тъкмо бе излязъл, когато се появиха двама полицаи.

Бланш едва не припадна. Пребледняла, седнала в един ъгъл, тя с мъка се сдържаше да не се разридае. Със сподавен глас Филип запита какво желаят.

– Вие ли сте сеньор Журдан? – попита един от двамата полицаи със съмнително строг тон.

– Не – отговори младежът. – Господин Журдан излезе, скоро ще се върне.

– Добре – отговори сухо полицаят и седна.

Нещастните влюбени не смееха да се погледнат. Прималяваше им, като гледаха тези хора, които със сигурност бяха дошли за тях. Мъчението им продължи повече от час, който им се стори цяла вечност. Най-после Журдан се завърна. Пребледня при вида на полицаите и с необяснимо безпокойство отговори на въпросите им.

– Последвайте ни – каза му един от полицаите.

– Но защо? – попита той. – Какво съм сторил?

– Обвинен сте, че вчера вечерта сте играли нечестно на карти в един клуб. Ще обясните всичко на съдия-следователя.

По тялото на Журдан преминаха тръпки. Сякаш поразен от гръм, той като послушно дете последва полицаите, които си тръгнаха, без дори да забележат смъртната уплаха на Бланш и Филип.

Междувременно шумът около историята на Журдан се бе разнесъл из Тулон. Никой обаче не разбра за страшната интимна драма, разиграла се в дома на аптекаря в деня на арестуването му.

Обезкуражен от всичко, което се беше случило, Филип разбра, че е твърде слаб да се измъкне от полицията, която бе по петите му. А и вече не се надяваше да се сдобие с паспорт, с който да премине границата. Виждаше, че Бланш съвсем е изтощена от умора. Реши да се приближат до Марсилия и да изчакат, скрити някъде в околностите на града, докато стихне гневът на господин Дьо Казалис. Жалки илюзии!

В Екс Филип имаше роднина на име Инар, собственик на магазин за галантерийни стоки. Бегълците се върнаха в Екс, за да искат от Инар ключ за една от вилите му. Фаталността вървеше по петите им: не намериха търговеца у тях и трябваше да се скрият в една стара къща на улица "Секстий" у братовчедка на господин Дьо Жирус.