Емил Зола - Тайните на Марсилия

Жената не искаше да ги приеме от страх по-късно да не пострада заради гостоприемството си. Отстъпи едва когато Филип обеща да освободи сина ѝ от военна повинност. Младежът отново бе обнадежден; отново се виждаше като племенник на депутат, щедро черпещ от неговата влиятелност и мощ.

Вечерта Инар намери любовниците и им връчи ключа от крайградската къща, която се намираше в долината Пюирикар. Освен нея имаше още две други: едната в Толоне, другата в квартала Троа Бон Дийо. Ключовете от тях бяха скрити под два камъка, които той им посочи. Посъветва ги да не остават две нощи поред на едно и също място. Обеща да положи всички усилия да отклони от следите им полицаите. Любовниците поеха по пътя, който минава покрай Опитал.

Вилата на Инар беше вдясно от Пюирикар, между селцето и пътя за Венел. Беше грозна ниска постройка, направена от кирпич, варосана, с червени керемиди, които я освежаваха. Състоеше се само от една стая, която приличаше на конюшня: по земята имаше слама, от тавана се спускаха огромни паяжини.

За щастие любовниците имаха завивки. Те струпаха в единия ъгъл на стаята разпиляната слама и отгоре постлаха одеялото. Легнаха върху него сред тръпчиви влажни изпарения.

Следващия ден прекараха в долчинка на пресъхналата рекичка Тулубър. По-късно, привечер, намериха пътя за Венел, заобиколиха, за да не минават през Екс, и стигнаха до Толоне. Към единадесет часа бяха във вилата на търговеца, която се намираше близо до параклиса на йезуитите.

Тази къща бе по-прилична. Имаше две стаи, кухня и трапезария с походни легла. Стените бяха облепени с карикатури от "Шаривари" [1] Френски сатиричен вестник, издаван в Париж (1832-1893). Б. пр. , сплитове чесън висяха по белосаните греди. Двамата любовници се огледаха доволни, сякаш бяха попаднали в палат.

Но когато се събудиха, страхът отново ги обзе; изкачиха се на възвишението и през целия ден останаха в пещерите на Енферне. В ония времена пропастите на Жомгард съхраняваха зловещия си вид; каналът още не бе пресякъл планината и в това зловещо каменно гърло не се мяркаха никакви туристи.

Бланш и Филип прекараха спокоен ден сред тази пустош. Дълго си почиваха край едно бистро бълбукащо изворче.

Когато се стъмни, отново дойде грижата за нощуването. Бланш все още стъпваше трудно. От острите режещи камъни разранените ѝ крака продължаваха да кървят. Филип разбра, че е невъзможно да продължат. Той я подкрепи и те бавно се изкачиха на платото, което се извисява над Енферне. Това е ширнала се безплодна земя, огромни полета от камъни, прорязани от изоставени кариери. Няма нищо по-странно от този безкраен оголен пейзаж с поникнала тук-там зеленина; скалите, като начупени крайници, пробиват изтощената земя; равнината прилича на осеяно с гърбици тяло, поразено от ръката на смъртта, свито от конвулсиите на ужасна агония.

Филип с надежда търсеше някоя дупка или пещера. Щастието му се усмихна: откри малка колибка от онези, в които сс крият ловците в очакване на прелетните птици. Без да се колебае, разби вратата и сложи Бланш да седне на малка пейка, която напипа с ръка. След това отиде да набере мащерка; платото е покрито с тази билка, чийто тръпчив мирис се носи над всички провансалски хълмове. Донесената мащерка той разстла като сламена постилка, върху която сложи одеялото. Леглото бе готово. И двамата се отдадоха на любовта. Ах, какво страдание и горчива сладост имаше в техните прегръдки! Каква силна страст, какво отчаяние!

Любовта на Филип бе станала яростна. Той непрекъснато беше принуден да бяга и мечтите му бяха заплашени от неминуемо наказание. Младият мъж се бунтуваше и за да се успокои, притискаше до задушаване Бланш. Това дете, което му се отдаваше, бе неговото отмъщение. Той я обладаваше като разгневен господар, обсипваше я с целувки, бързайки да удовлетвори желанието на сърцето си, което все още бе свободно. Гордостта му растеше заедно с безкрайното удоволствие. Той, синът на народа, държеше в ръцете си дъщерята на онези всевластни господари, чиито екипажи неведнъж бяха опръсквали с кал лицето му. Спомняше си местните легенди, в които се разказваше за гнета на благородниците, за мъките на народа, за страховете на бащите пред жестоките капризи на аристокрацията. Тогава ласките му ставаха по-груби. Започна да изпитва удоволствие да гони Бланш сред камъните по пътищата. Тревогата и умората на любимата му я правеха още по-скъпа и желана за него. Той много по-малко би я обичал в спокойствието на някой салон. Вечер, капнала от преумора, Бланш се строполяваше до него и той яростно искаше от нея ново доказателство за любовта ѝ.