Димитър Талев - Преспанските камбани

— Дойдох и аз да питам Андрея. Знай ли той нещо…

— Влез, влез…

Андрея, сънен още, подигна рамена, стисна устни, но старата Глаушица забеляза как побледня лицето му.

— Не знам каква е тая работа — рече той с пресъхнало гърло и си помисли: „Те и за мене ще дойдат…“

— Нямаше какво да пита повече Султана, нямаше тя време за губене сега. И каза припряно:

— Ти, Андрея, ако научиш нещо, прати некой от калфите да ми каже. И ако не си дойде Лазе до обед, прати ми единия от калфите да му занесем храна, постилки. И учителят бил с него, Вардарски.

— И Вардарски ли?… — попита Андрея и лицето му още повече побледня.

— За него пък кой ще се погрижи… постилки, храна… Нема си никого. Е, нема да го оставим така, ама дано да ги пуснат.

Тя млъкна и си мислеше: „Андрея знай нещо. На два пъти се промени лицето му, Те знаят нещо тримата: Лазе, Андрея, учителят…“ Дигна тя наново очи към Андрея, негли да познае нещо по лицето му, да проникне с поглед в мислите му, Смутен беше той и все поглеждаше майка си. Султана рече:

— Андрея, сине: кажи, ако знайш нещо. От майка нищо не се крие.

Той пак погледна майка си и като че ли тя го бе попитала, на нея отговори, нея искаше да предупреди, но и да успокои:

— Смутно време… народът се тревожи, не ще да трай повеке… А и турците се боят… Знам ли, може за това да са задържали Лазара и Вардарски, от страх. Може и мене да дойдат да ме вземат, може и други да решат, но нема нищо, нема нищо…

Погледа го Султана, погледа го и рече:

— Ти не ми казваш сичко, Андрея, и нема да ми кажеш. Ама само живи да сте и здрави. А ние, майките, то се знай нашето. Е, хайде да вървя. И не забравяй, Андрея, за калфата.

Тя се върна бързо в къщи, събуди Благоя — по-голямото Кочово момче:

— Иди кажи на стрина си Ния да приготви постилки, завивки за чичо ти. Да приготви и ядене, а пък аз ще му източа баница. Нека има повеке, там са повеке люде и учителят е с него, Кажи й, баба ще отиде към обед, да му ги занесе с калфата, Тичай, сине. — И тя додаде като на себе си: — Ако пък го пуснат до обед… ама кой знай дали ще го пуснат, кой знай…

И се запретна да точи баница. Като се върна Благоя, тя не го остави да си отдъхне:

— Върви сега при учителя си… Нели знаеш къде живей! — Старата жена забеляза недоволство по лицето на внука си, тръсна брашнените си ръце и викна: — Ами нели ти е учител бре! Заптии го взели тая сутрин, в тъмница го затворили. Не ти ли е жал! Ха тичай! Кажи на тая там, Ацевица, да му приготви постилка, завивка, да ги върже, чичовият ти калфа ще отиде да ги земе към обед и ще му ги занесем в затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти, нема си никого…

Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:

— Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя, заедно да идете в затвора…

Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си мисли. Не ще да са току-тъй тия задържания, а може да има и други задържани люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без завивка…

Не остави тя никого на мира — нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха там три жени.

— Върви, върви. Да не закъсней Ния.

Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и завивки, двете по-големи Кочови деца — и те с разни неща в ръцете си. Спряха се там всички задъхани — Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.

— Що е туй море, бабо? — спря срещу тях заптието, което пазеше пред оградата на затвора. — Вай, Вай, вай! Много нещо бре…

— Ами като сте затворили толкова люде! — сопна му се Султана.

Заптието повика тъмничаря.

— Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев — каза на тъмничаря баба Султана. — Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки…

— Е, бабо, е, бабо… — усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. — Ще дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай…

— Кои други люде? — прекъсна го Султана. — Какви други люде… аз нема да ги дам на други люде. Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.

— Не може, бабо…

— Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.

— Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора, ще гледаш ти твойто син.