Димитър Талев - Преспанските камбани

Станаха да излязат Лазар, Вардарски, Аце и тъкмо Лазар да прекрачи прага на вратата — по ходника пред него се полюшна Атанас. Лазар бързо го дръпна в кауша:

— Какво! — прошепна той в лицето на Кривио, кой тонесе? Атанас веднага се съвзе и отговори също шепнешком:

— Моят… шурей сичко издал. Тука са и те сичките.

И Лазар видя как зад широкия гръб на Кривио минаха другите селяни, и последен, с наведени очи, с отпуснати рамена — Богоя.

— Сичко ще отричате! — зашепна отново Лазар. — И на огън да ни сложат. И не се познаваме, чу ли, не се познаваме! Излизай… — И той го побутна навън.

В двора бяха излезли около двайсетина затворници. Тъмничарят стоеше до оградата, която делеше двора на две половини, а зад оградата стоеше друго заптие с пушка. До кладенеца на единия край на отсамната част на двора бяха застанали тримата арнаути — миеха се, пълнеха с вода една очукана стомна. Като се отстраниха те от кладенеца, приближиха се там да пълнят стомни и бардучета неколцина цигани. Там наблизу чакаха реда си неколцина селяни от железнишките села — окъсани, рошави, брадясали, види се отдавна бяха в затвора. Малко по-отсам стоеше Атанас Кривия и край него — шестимата му другари, но Богоя стоеше встрани от тях и пак тъй, с наведени очи, с отпуснати рамена, дори някак цял приклекнал на тънките си нозе.

Около един час по-късно тъмничарят викна на турски:

— Влизай. Влизай!

Лазар пусна в ръката му половин лира:

— Ще те моля, онбаши, поръчай шест кафета за нашия кауш.

Лицето на тъмничаря просия:

— Бъди рахат, чорбаджи. Гледай си кефа… Като влязоха отново в кауша Лазар, Вардарски и Аце Кутрев, а скоро след тях и тримата арнаути, тъмничарят затвори вратата, но не я заключи. Спря се същият арнаутин сред кауша, изви ръце на хълбоците си и рече на Лазара със своя завален, по арнаутски напевен преспански говор:

— Ор бре… Ти ли си уредил бре Хайредин ага? Чухме ние за него. Е, аферим бре, аферим бре, алал ти вера!

Той говореше с искрено възхищение. Лазар отговори смирено:

— Грешка имаш, ага… как ти беше името… Не съм уреждал аз никого.

— Ех, ех, ех… Немой така бре! От мойто уста никога нема да излезе, аз съм Джафер ага бре и аферим ти велям, ако си каурин! Ихтибар 47 47 Ихтибар — чест, почит. ти правя, щом си такъв бабаитин, алал ти вера бре!

— Не, Джафер ага, грешка имаш.

Арнаутинът сви дебелите си черни вежди, които сякаш подпираха силно изпъкналото му чело, махна снизходително с ръка:

— Е, харно, харно, щом си рекъл да мълчиш. — После изеднаж отвори широко очи, разкриви цялото си лице в някаква хитра усмивка, стисна в кръг палеца и показалеца си, размаха ги и продължи полугласно: — Знайш ли… Инкяр ша правиш! Сос инкяр от бесилка можеш да слезеш. Мене слушай!

Влезе заптие с тенекиен поднос и на него — шест кафени чаши и шест тенекиени джезвенца пълни с кафе. Лазар посочи тримата арнаути:

— Дай първо на агите. Буйрюнус, агалар! Вардарски гледаше мрачно някъде пред себе си, сега сърдито изръмжа през зъби:

— Чудя ти се на ума!…

Джафер ага пристъпи и седна кръстнозе на пода срещу тримата гяури; седнаха до него и другарите му. Заптието поднесе кафетата, а Лазар извади кутията си с тютюн и огнивото. Арнаутите си свиха цигари, запалиха ги, шумно сръбна от кафето си Джафер ага, след него и двамата му другари. Запалиха цигари и тримата гяури, сръбнаха и те от кафето си. Джафер ага като че ли тъкмо това бе чакал — изпъчи гърди, изправи горделиво глава:

— Е, чорбаджи… Ние не сме турци бре, ако ни е верата турска. Хвърлят вина върху нас, че сме убили двоица заптии. Не! Не сме ние. — Той сръбна пак от кафето си и едва ли не смукна половината чашка. И продължи нехайно: — Тука, в съседния кауш, има един ваш… селянин некакъв, вчера ме извикаха да го бия с дърво, да каже що знай, що не знай. Плаче кератиЯта като жена. Не може да изтрай. Сега вънка научих, че той за вас казал, че вие сте уредили Хайредин ага, Ти, ето и тоя, и тоя… Така рекъл кодошът 48 48 Кодош — предател, клеветник. му с кодош! Ако ми го дадат още еднаж в ръцете — жив нема да го пусна. Голем ихтибар правя аз, чорбаджи, на такива като тебе.

Той погледна Лазара и после едвам доловимо му намигна.

Стана Джафер ага, станаха след него и двамата му другари, отидоха си в своя ъгъл насреща. Дълго стоя замислен Лазар Глаушев — обмисляше той, претегляше всяка дума, която чу от арнаутина. После се обърна към Вардарски, обърна се и към Ацета Кутрев, да ги призове с поглед. Нададоха те ухо и двамата, дори Аце се приподигна, приближи се повече. Лазар тихо заговори и гледаше пред себе си, премисляше и сега всяка дума: