Димитър Талев: Гласовете ви чувам

В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът — най-тежък, любовта към поробените — най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво — всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. — открита битка срещу гърците, стрелби, убийства… Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.

Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.

— Пуснахме веке децата — рече прислужникът. — Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да

отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.

— Квартира ми е нужна… Не познавам добре града.

— Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи… Гледай да не попаднеш! По нашата махала — хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.

„Виж го ти! Самочувствие… — мислеше си Глаушев развеселен. — Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той…“

Приближи се и друг един, около тридесет и пет годишен мъж — небрежно облечен, отпуснат, небръснат от два-три дни, но на едрата му глава светеше съвсем нов, ярко ален фес.

— Директорът? — попита той дрезгаво и сам си отговори: — Пак ли е излязъл?

— Ваша милост се по това време — подигна рамена слугата. — Ела по-рано, та да го завариш.

Непознатият се загледа в Бориса с големите си, подпухнали очи:

— Колега, а? Харесваш ли ми феса? Виждам, очите ти взе. Щом стъпих в О., веднага хвърлих капелата. Европейски глезории! Фесът е великолепна капа.

Борис почувствува силно желание да му противоречи:

— Тук ние го смятаме за знак на турското господство.

— Дребнавост. До феса ли е стигнала работата ви! И горе, в България… като смениха фесовете с капели, мислят, че са свободни.

— Вие от България ли идвате? — попита Глаушев сдържано, готвейки се да си тръгне.

— Да. От България. А вие мечтаете как да отидете там, нали?

Борис кимна мълчаливо за сбогом и се отдалечи. Той мина през училищния двор, излезе на улицата.

Тук къщите бяха гъсто една до друга, с малки дворове и градинки, а други излизаха и направо на улицата, с бели или гъсто оранжеви, или сини стени, с железа на прозорците, с разкривени, дървени балкони. Борис Глаушев се заглеждаше ту на една, ту на друга страна

---

Кючук Булгаристан — Малка България.

негли да познае къде имаше свободна стая. От един прозорец зорко го наблюдаваше немлада жена и той позабави стъпки, готов да попита за квартира, но бързо отмина: усетил бе през отворената порта, че там, току зад портата, беше нужникът. „Голямо градище.… Струпал се е много свет. Нема ги преспанските дворове…“