Димитър Талев: Гласовете ви чувам

Един хамалин пренесе вещите му от хотела. Вечерта, когато свещарят се прибра от чаршията, Фотина започна още от вратата:

— Дадох празната стая. Добър ми се вижда човекът и хубав, хубав като ангел. Млад. Син може да ни бъде. Учител ей в това училище, нашето тука.

— Учител. Е, харно. Ти ще му прислужваш, не аз. Е, харно, щом…

— За кирията и не попита.

— Това може да е добро, а може да бъде и лошо. Да. Може и да не мисли да плаща.

— Нее… Сто говорис! Такъв хубав цовек… Когато, вече по тъмно, Борис Глаушев потропа на

портата, свещарят слезе долу със запалена ламба в ръка.

— Прощавай, даскале. Заключваме, щом се стъмни. Такова време, знайш…

И като за потвърдение на думите му, някъде, не много далеко, се чуха четири изстрела бързо един след друг. После веднага още два. Свещарят придръпна Бориса за лакътя и блъсна портата:

— Ето, пак катурнаха никого. Я грък, я пък наш. Така е от некое време. През ден, през два, кажи го. Влизай, даскале. Повели, влез. — Той припряно заключи портата, закачи и някаква желязна кука, провери дали е добре заключено с изпулени очи в червеникавата светлина на ламбата, която се люлееше в ръката му. — Аз не, да речеш, от преголем страх, но в такова време портата ти да бъде добре затворена.

Качиха се горе, свещарят въведе наемателя в стаята му. На неголяма маса сред стаята беше сложена силна газена ламба с бял глобус. Наредено беше сега като за празник — със зелена кадифена покривка на масата, с нов прилепски килим от стена до стена, леглото в отсрещния ъгъл беше старателно опънато и с цяла купчина възглавници. Окачени бяха и две цветни литографии в стъкла и позлатени рамки — отдалеко се виждаше черната къдрава глава на Отело, по-нататък, на другата картина, бялото замръзнало лице на Клеопатра, която поднасяше към разголените си кръгли гърди навита на спирала змия, но малката черна змия с двоен език и зъби като остри куки не изглеждаше страшна. Показа се и стопанката, щастливо усмихната, тя не сваляше очи от младия човек и очакваше одобрението му. Похвали я стопанинът й:

— Тя, моята Фотина, умей. Като за гост, като за свой човек. Ние с нея повеке от триесет години… По-бегна по мене — усмихна се горделиво той. — Нейните не я даваха, българин аз, пък тя гъркиня. Ама аз я обърнах на нашата вера, само езикът й остана същият…

— Нели сме от една вера, християни сме и двамата…

— Християни, ама пак тръшнаха некого тая вечер. Не чу ли?

— Чух.

— Ти се прибирай по-ранко, даскале, и не ходи много по града. Оглеждай се кой иде след тебе или срещу тебе. Те и на такива като мене теглят куршум, пък камо

ли…

— Аз съм нов човек тук, в О. Немам врагове — каза Борис, без да погледне хазаите си.

— Нели си учител български… Стига ти това.

— Не пребират много ни едните, ни другите кого

убиват.

— Вашите по не пребират, жено. Удариха поп Неделко, човек на седемдесет и кусур, ама той бързо изцеле, само десната му нога, влачи я като вдървена. Що им стори старият човек?

— Аз не казвам вашите, нашите… И едните, и другите проливат християнска кръв, пък турците се радват.

Борис извади часовника от джеба на жилетката си, а двамата съпрузи се спогледаха, да си излязат от стаята му. Но младият човек рече:

— Ще те моля, стрико Василе, да ми дадеш ключа от портата. Требва да излеза, пък да не чукам, да ви будя.

Сепнаха се те и двамата, заговориха в един глас:

— Да излезеш ли? Сега, по това време!

После свещарят като да искаше да му препречи път:

— За ключ, аз имам два ключа от портата. Единия мога да ти дам, но… Но нели за това говориме, не е за излизане, учителю! Страшно е вън, люде падат! И сега, нощно време…

— Ти не се бой, чичко Василе. Дай ми единия ключ от портата. И да ти кажа, аз искам да влизам и да излизам тук, когато ще ми е угодно. Ако пък не си съгласен… Ти си стопанинът в тая къща.

— Не… Аз за тебе. За тебе се боя. Щом искаш… За ключа… ключа аз ще ти дам, влизай, излизай, когато ти е воля.

— Не е станало още дума за кирията, чичко Василе. Кажи, да си знаем колко ще бъде. Ще ти дам нещо и в предплата.

Борис посегна да извади пари, но и да отклони мислите на хазаина си.

Борис Глаушев бе влязъл вече във връзка с люде от окръжния комитет. Уговорена бе нова среща за тая вечер. Хазаинът му отвори да излезе и после затвори портата след него.

Улицата беше затихнала и пуста. По-надолу тя завиваше вляво и на завоя светеше газен фенер. Сега, в началото на нощта, светеха туктам и прозорци през плътно спуснати завеси, през цепките на затворени капаци. Високите стени на дворовете, гъсто прилепналите сгради по на кат или два изглеждаха в мрака като струпани една върху друга. Борис се отправи накъм близкия завой и скоро излезе на улицата по десния бряг на о-ската река. Спря се на високия бряг, огледа се. Реката шумеше, клокотеше ниско долу, по невидимото каменисто корито. Водата слизаше от близката планина и не беше намаляла дори и през сушавите летни месеци. Малко по-нататък, от двете страни на един от многобройните дървени мостове, светеха фенери и ниско в тъмната сянка между зиданите с дялани камъни отвесни брегове трептяха мътни, едва доловими отражения. Борис чак сега забеляза колко тъмна беше нощта — прежълтялата есенна месечина още не беше изгряла. По тая широка о-ска улица от двете страни на реката беше по-оживено. Мяркаха се човешки сенки, чуваше се и говор по-близу или по-далеч. Някъде нагоре, отвъд другия бряг на реката, светеше все още отворена кръчма или бакалница.