Димитър Талев - Преспанските камбани

— Тоя тука, насреща, ясно ми каза: ако му попадне Богоя още еднаж в ръцете, може да го умъртви. И той наистина пак ще му падне в ръцете. Сега, като сме сички заедно и сички ще отричаме, ще отрече и той, Богоя, каквото е казал. Атанас ще го принуди и той да се държи по-здраво. Тогава ще го предадат пак в ръцете на арнаутина. Сега само той, Богоя, е слабото ни место. Ако дам една-две лири на оня, там, насреща — жив нема да го пусне от ръцете си.

Лазар млъкна. Млъкнаха някое време и другите двама мъже от двете му страни. Раздвижи се отеднаж Аце Кутрев, изправи се на колената си и се приведе към Лазара с лице близу до лицето му. Лазар дори се поотдръпна — като пламък го полъхна дъхът на Ацета. Лицето на градинаря, обрасло с червеникава четина, беше побледняло, той гледаше Лазара отблизу с остри, студени очи, нямаше в тях ни жал, ни милост. Той изрече с тих, но ясен глас:

— Нека му извие врата. Ти сам велиш: той, Богоя, ни е слабото место. Другите аз ги знам сичките — ни един нема и дума да изтърве. Богоя сичките ще ни обеси. Само той. Щом той млъкне, от нас нема веке кой да проговори.

Аце чакаше отговор и погледът му беше все тъй твърд и студен. Чу се от другата страна и гласът на Вардарски — сърдит, издрезгавял, но някак далечен:

— И аз така мисля, макар че…

Той не каза нищо повече. Лазар го погледна изкосо — Вардарски припряно оправяше превръзката на окото си. Приподигна се Лазар, опря гръб плътно на стената и рече:

— Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че нема да се разприказвате?

Още не сте опитали.

— Аз нема да кажа ни дума — отвърна бързо Аце. — На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.

— Аз пък не знам дали ще устоя — рече Лазар и като помълча малко, добави: — Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!

Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.

— Загасвай огъня, където се подхванал — рече той, ядно. — Да не отиде сичко. Така знам аз. Богоя се издал — запуши му устата. Пък ако не можем да изтрай-ме и ние — каквото си надробим, това ще си сърбаме.

Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша, извади тютюневата си кутия.

— Джафер ага — подвикна някак весело, — ела да свием по една. Веке отдавна не сме палили цигара.

Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:

— Да запали ме, чорбаджи…

Той взе кутията и като я отвори — върху тютюна светнаха две половинки лири. Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:

— Пък ако ти падне оня… кодоша, де — ти не го бий много. Слаб човек е той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти немой, гледай по-кротко с него.

— Бъди рахат, чорбаджи.

Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.

Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:

— Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там — бачо Лазара, даскала… не ги познаваш, не си ги виждал!

— Няма веке… нема… Каквото и да става… — тракаше с челюстите си Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.

— И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж…

Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна, ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.

Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха — малка купчинка там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха — всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде и гибел.

— Да бехме хапнали по един залък…

Те не всички бяха успели за си вземат хляб от къщи, яли бяха вече от донесената храна и сега изсипаха от няколко торби само изостанали късчета черен хляб.

— И от глад ще измреме тука… Кой ще ни погледне…

— Немаме и стомна за вода.