Димитър Талев - Преспанските камбани

— Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти немаш ли майка бре, турчине? — Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите, всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й, срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И сякаш да се оправдае, той рече:

— Сербез 49 49 Сербез — смел, мъжествен. майка имаш, чорбаджи… Ама да не се бавиш много, да не се бавиш…

Застана Лазар до оградата, на няколко стъпки пред него стоеше майка му; не я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка — да прочете по лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се бои, дали го мъчи нещо… Той й се усмихна:

— Е, майко… Виж ти къде ни било писано да се видим!

— Такъв е човешкият живот, сине. Сичко ще види човек, и затвор.

Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той рече:

— Нема нищо, майко. Изтървал се там един… но сега призна, че е лъгал. Ще ни подържат некое време и ще ни пуснат. Не бой се, майко.

— Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.

— Аз съм като тебе, майко: юнак! — засмя се Лазар и не без известна гордост.

— Хайде, чорбаджи… — обади се зад него тъмничарят.

— Пак ще дойда, Лазе.

Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора. Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук — да я зяпат турците, безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния — то се знаеше само по себе си.

Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:

— Иди кажи на стрина ти, време е веке.

И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А когато се връщаше старата от затвора — пак ще прати някое от Кочовите деца или ще почака да дойде Неда или Ния:

— Лазар е добре. Много здраве праща.

Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.

А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:

— Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти… да нажалиш повеке сърцето му.

Научи тя за шестимата селяни в затвора — никой не идваше за тях, ни хляб да им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи, където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или два, или за десет дни — проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум, отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община; и не в общинската канцелария — нямаше работа там, където отиваха жени да се развеждат с мъжете си, — отиде в дома му, та и попадията да помогне.

— Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.

— Те не им ли дават по нещо в затвора?…

— Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са, как ще живеят с два залъка хлеб…

Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на пангара, току подсещаха:

— Ето тука за помощ на затворниците… Събираха се за бедните затворници всеки празник по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.

Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на затвора и си казваха:

— Майка Султана пак дошла…

Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар побърза да зарадва майка си.

— Може да ни пуснат тия дни.

Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара, и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите: